— Е, и?
— Ами ще откъснем една страница от операция „Дива роза“ — отвърна Джарвис. — Ще изпратим една от нашите подводници — носители на ракети — възможно най-близо до китайската суша, после ще подадем команда да бъде изстреляна ядрена бойна глава към остров Ронджело.
Марч и президентът си размениха замислени погледи. После и двамата са обърнаха към Джарвис, очаквайки да чуят останалото.
— Докато не извършваме никакви подготовки за такива опити и не се виждат никакви наши надводни кораби или самолети в радиус от две хиляди морски мили от мястото на взрива, няма да има и никакво доказателство, което руснаците да използват срещу нас. От друга страна, техните шпионски спътници ще запишат, че траекторията на ракетата започва от Китай.
— Може и да успеем, ако сме внимателни — каза Марч, въодушевен от идеята. — Китайците, разбира се, ще отрекат да имат участие в това. И след обичайните груби обвинения от страна на Кремъл, от Държавния ни департамент и други разгневени държави, обвиняващи Пекин, случката ще заглъхне и до две седмици ще бъде забравена.
Президентът се загледа в пространството, докато се преборваше със съвестта си. За първи път през близо осемте си години управление се почувства уязвим от положението си. По бронята на властта се бяха появили тънки като косъм пукнатини, които можеха да я разцепят, ако й се нанесеше непредвиден удар.
Най-накрая той стана от стола си тежко, като човек два пъти по-възрастен от него.
— Моля се на Господ — заговори той с тъга в очите, — да съм последният човек в историята, който преднамерено нарежда да се извърши ядрен удар.
После се обърна и тръгна бавно към асансьора, който щеше да го качи в Белия дом.
Мат на втория ход
Умконо, Южна Африка, януари 1989 година
Топлината на сутрешното слънце вече се чувстваше, когато двамата мъже внимателно спуснаха дървения ковчег на дъното на гроба. После издърпаха въжетата, които тихо шумоляха, докато се остъргваха в чистите заострени ръбове.
— Наистина ли не искате да го зарием? — попита единият гробокопач с черна като абанос кожа, докато навиваше въжето около мускулестото си рамо.
— Да, благодаря. Аз ще се погрижа за това — отвърна Пит и му подаде няколко банкноти в южноафрикански ранди.
— Не ни плащайте — каза гробарят. — Капитанът ни беше приятел. И сто гроба да изкопая, пак няма да мога да му се отплатя за онова, което направи той за семейството ми.
Пит кимна в знак на разбиране.
— Ще използвам лопатата ви.
Гробарят му я подаде, ръкува се отривисто с Пит и се усмихна до уши. После се обърна и тръгна по тясна пътечка, която отвеждаше към селището.
Пит се огледа наоколо. Местността беше тучна, но дива. От влажните шубраци, нагрети от сутрешното слънце, се издигаха тънки струйки пара. Той избърса в ръкава потта по челото си и се изтегна под клоните на една мимоза, заслушан в звуците на рог в далечината. После върна вниманието си към големия гранитен надгробен камък.
ТУК ПОЧИВА
СЕМЕЙСТВО ФОКС
Патрик Маккензи
Мирна Клариса
Патрик Маккензи младши
Дженифър Луиз
събрани заедно вовеки веков
1988
Предвидлив човек, помисли си Пит. Камъкът е бил издялан месеци преди Фокс да намери смъртта си на борда на „Айова“. Пит перна от ръката си една странстваща мравка и затвори очи. Беше дремал два часа, когато го събуди шум от кола.
Униформеният шофьор с чин сержант натисна спирачките на бентлито, слезе от колата и отвори задната врата. Оттам излезе полковник Йорис Зееглер, следван от министъра на отбраната Питер де Ваал.
— Колко спокойно е тук — отбеляза Де Ваал.
— В тази част се възцари спокойствие след клането във фермата на Фокс — поясни Зееглер. — Мисля, че гробът е натам, сър.
Пит стана и се изчетка, докато двамата се приближаваха към него.
— Много мило от ваша страна, господа, че дойдохте от толкова далече — рече Пит и протегна ръка.
— Нищо не ни костваше, уверявам ви — натърти Де Ваал, пренебрегвайки протегнатата ръка на Пит, и приседна непочтително на надгробния камък на семейство Фокс. — По една случайност полковник Зееглер беше уредил една обиколка за инспекция на северната част на провинция Натал. Така че направихме само кратко отклонение дотук.
— Няма да ви бавя — каза Пит, докато оглеждаше слънчевите си очила за петна. — Познавахте ли капитан Фокс?