— Като всички западняци, господин Пит, и вие сте наивник по отношение на нашата борба — заяви с каменно лице Мачита. — Разговорът не може да промени онова, което е предвидено да стане. Расисткото южноафриканско правителство ще падне навреме в ръцете на чернокожите.
— Мат на втория ход — каза Пит, — вие и двамата обявявате мат на втория ход.
— Може би във вашите очи, господин Пит — каза Зееглер. — За нас обаче нещата са толкова дълбоки, че никой страничен наблюдател не може да ги види.
Полковникът продължи към колата си, а Мачита се загуби сред шубраците.
Временното примирие свърши. Пропастта беше прекалено широка, за да се прескочи.
Вълна на безсилие, примесена с гняв, се надигна у Пит.
— Какво значение ще има това след хиляди години? — извика той след тях.
После взе лопатата и започна бавно да хвърля пръст в гроба, като се стараеше да не гледа Де Ваал. Скоро разбра, че вече никой нямаше да види отново министъра на отбраната.
Когато свърши и старателно оформи могилата, той отвори една кутия, която лежеше на тревата до надгробния камък и извади от нея четири разцъфнали клонки от декоративен храст. Забоде ги в четирите ъгъла на гробното място на Фокс. После се изправи и отстъпи назад.
— Почивайте в мир, капитан Фокс. Дано не ви чака тежка присъда там, горе!
Без да чувства угризение или тъга, а по-скоро удовлетворение, Пит пъхна кутията под мишница, нарами лопатата и се запъти към село Умконо.
Зад него четирите клонки извиваха цветовете си към африканското слънце.
Омега
Южен Тихи океан, януари 1989 година
Остров Ронджело — всъщност мъничък атол и остров само на име — представляваше усамотено парче земя, заобиколено от 160 000 квадратни мили тихоокеанска шир. Земната му маса се издигаше едва на метър от блестящия океан и беше невъзможно да се забележи от десет мили разстояние. Подгонени от вятъра и прилива, вълните се нахвърляха върху крехкия риф, ограждащ тясната ивица бял пясък, след което затваряха флангове от другата му страна, и продължаваха напред, докато не стигнеха друго парче суша.
Островът беше гол, с изключение на няколко гниещи кокосови палми, които яростните вълни бяха превърнали в пънове. В най-високата му точка, върху назъбени корали, лежаха костите на доктор Ветърли и екипа му — избелели и надупчени от пори с годините; празните им очни ябълки бяха обърнати към небето, сякаш очакваха спасение.
При залез-слънце гръмотевичните облаци зад Ронджело улавяха лъчите на последната дневна светлина и грееха с оранжево-златисти цветове. Точно в този момент една ракета се спусна безшумно от небето, а гърмът по пътя й през атмосферата остана далеч зад нея.
Изведнъж синьо-бяла светлина озари морето в радиус от стотици мили и огромно огнено кълбо погълна атола. След по-малко от секунда огнената маса изригна и се изду като огромен балон. Ослепителните цветове по повърхността му преляха от оранжево до розово и накрая до моравочервено. Ударната вълна запрепуска по водата като мълния и изравни надигащите се вълни.
После огненото кълбо се освободи от прегръдката на повърхността и се понесе нагоре към небето, смилайки милиони тонове корал, преди да ги изхвърли в спираловиден гейзер от пара и отломъци. Масата се разля в диаметър от пет мили и за по-малко от минута огненият ад достигна височина 35 000 метра. Там тя увисна, постепенно започна да се охлажда, превръщайки се в огромен тъмен облак, който бавно се понесе на север.
Остров Ронджело изчезна. Единственото, което остана от него, беше вдлъбнатина, дълбока деветдесет метра и широка три километра. Но морето бързо я запълни и заличи всякакви следи от зеещата допреди миг рана. Слънцето се бе обагрило в странна жълто-зелена светлина, малко преди да се скрие зад хоризонта.
Бактериологическият организъм „Бърза смърт“ вече не съществуваше.