След като разопакова багажа си в свободната стая, Стайгър се настани до Пит край масата.
— Това задоволява ли любопитството ви?
— В този доклад се твърди, че 03 е изчезнал над Тихия океан по време на рутинен полет между Калифорния и Хаваи през януари 1954 година.
— Такива са сведенията от Военновъздушните сили.
— Тогава как си обяснявате наличието на колесника тук, в Колорадо?
— Не е голяма загадка. Вероятно по някое време колесникът на самолета е бил сменен с нов — често използвана практика. Или механикът е открил недостатък в конструкцията, или тежко кацане е счупило стойката, или пък се е изкривил, докато е бил взет на буксир. Десетки различни причини могат да наложат подмяната.
— Такава подмяна отбелязана ли е в донесението за техническото обслужване?
— Не, не е отбелязана.
— Това не е ли малко странно?
— Може би нередно, но не и странно. Персоналът по поддръжката във ВВС е известен с опитността си в отстраняване на механичните повреди, а не във воденето на отчети.
— Тук пише още, че не са намерени никакви следи от самолета и екипажа му.
— Трябва да призная, че тази точка е загадка и за мен. Документацията сочи, че е било извършено разширено претърсване, много по-разширено от обичайните спасителни операции по въздух и вода. И въпреки това резултатът от общите усилия на военновъздушните и военноморските сили може да се нарече голяма кръгла нула. — Стайгър кимна в знак на благодарност, докато поемаше димяща чаша кафе от ръката на Пит. — Такива неща обаче се случват. Архивите ни са пълни със самолети, които са отлетели в забвение.
— „Отлетели в забвение“? Звучи много поетично. — Нищо в гласа на Пит не прикриваше цинизма му.
Стайгър подмина тона му и отпи глътка кафе.
— За следователя по въздушната безопасност всяка неизяснена катастрофа е трън в очите му. Ние сме като лекари, които от време на време изпускат пациента си на операционната маса. Това често не ни дава покой нощи наред.
— А 03 дава ли ви покой? — попита Пит с равен глас.
— Питате ме за злополука, станала, когато съм бил на четири години. Нямам нищо общо с нея. Колкото до мен, господин Пит, и колкото до ВВС, изчезването на 03 е затворена книга. Той ще остане да лежи на дъното на морето цяла вечност заедно с цялата трагедия.
Пит изгледа за миг Стайгър, после му доля още кафе.
— Грешите, полковник Стайгър, много грешите. Отговор има и той не е на пет хиляди километра оттук.
След закуска Пит и Стайгър тръгнаха всеки по своя път — Пит да проучва едно дълбоко дефиле, твърде тясно за облитане с хеликоптер, а Стайгър да намери поток, в който да промива злато. Времето беше студено и ясно, само няколко пухкави облачета висяха над върховете на планините.
Минаваше пладне, когато Пит се изкатери по дефилето и пое обратно към хижата по съвсем леко утъпкана пътека, която се виеше между дърветата и излизаше на брега на езерото Тейбъл. След като измина километър и половина покрай ръба на водата, той видя малка река, която се вливаше в езерото. Продължи по брега й и се натъкна на Стайгър.
Полковникът седеше доволен върху камък насред водното течение и размахваше във водата голяма метална копанка.
— Как върви? — извика Пит.
Стайгър се обърна, помаха му с ръка и нагази водата, за да излезе на брега.
— Е, до кюлче няма да стигна, но ще бъда късметлия, ако мога да промия поне половин грам. — Той хвърли към Пит дружелюбен, но скептичен поглед. — А вие? Намерихте ли това, което търсихте?
— Напразно бих път — отвърна Пит. — Но разходката ми подейства освежително.
Стайгър му предложи цигара. Пит отказа.
— Знаете ли — каза Стайгър, запалвайки своята, — вие сте класически пример за упорит човек.
— И други са ми го казвали — засмя се Пит.
Стайгър седна, всмукна дълбоко и остави димът да се процежда през устата му, докато говореше.
— Ето, аз например съм сто процента малодушен човек, но само по въпроси, които не са от важно значение. Никога например не довършвам кръстословици, тъпи книги, домакински задачи… Мисля, че без целия този душевен стрес ще удължа живота си с десет години.
— Жалко е, че не можете да се откажете от пушенето.
— Прав сте.
В този момент двама младежи, момче и момиче, минаха покрай тях върху импровизиран сал и продължиха по течението. Те се смееха по младежки неудържимо, без да обръщат внимание на мъжете на брега. Пит и Стайгър ги проследиха с поглед.