С последни сили Пит протегна ръка и сграбчи веслото. После, с обединената сила на мускулите на Джордино и Стайгър, той бе издърпан в лодката с такава лекота, сякаш беше малко дете.
— Помогни ми да му свалим това облекло — нареди Джордино на полковника.
— Господи, той целият е посинял!
— Още пет минути, и щеше да получи хипотермия.
— Какво значи хипотермия? — попита Стайгър, докато сваляше куртката на Пит.
— Силно понижаване на телесната температура — поясни Джордино. — Познавах водолази, които умряха от това.
— Още не съм… повтарям… още не съм готов за дисекционната маса на моргата — изрече Пит през тракащи зъби.
След като свалиха хидрокостюма му, Джордино и Стайгър разтриха енергично тялото му с хавлиени кърпи, а после го завиха с дебело вълнено одеяло. Чувствителността му бавно започна да се завръща в крайниците и той вече усещаше топлината от слънцето, която проникваше чак до кожата му. Докато отпиваше кафе от чашата на термоса, си помисли, че то щеше да му помогне повече за психологическото, отколкото за физическото му обновление.
— Ти постъпи като пълен глупак! — скара му се Джордино от чиста загриженост. — Едва не се погуби, като се застоя толкова дълго. На тази дълбочина водата е направо вледеняваща.
— Какво откри долу? — попита Стайгър.
Пит се надигна до седнало положение и тръсна глава, за да разсее последните следи от мъглата в съзнанието си.
— Една папка… Имах една папка.
Джордино му я показа.
— Все още я имаш. Стискаше я в лявата си ръка като менгеме.
— А малката метална пластина?
— У мен е — отвърна Стайгър. — Изпадна от единия ти ръкав. Пит се облегна облекчен и отпи още една глътка кафе.
— Товарната кабина е пълна с големи касети… от неръждаема стомана, съдейки по незначителната степен на корозия. Но какво съдържат, може само да се гадае, няма никакви означения по тях.
— Каква им е формата?
— Цилиндрична.
Стайгър се замисли.
— Нямам представа какъв военен товар изисква запазването му в касети от неръждаема стомана. — После изведнъж се сепна и се вгледа проницателно в Пит. — Ами екипажа? От него имаше ли следа?
— Онова, което е останало от всеки, е все още привързано за седалките им.
Джордино внимателно повдигна единия край на виниловата папка.
— Изписаните листове са четливи тук-там. Мисля, че ще мога да ги отделя и подсуша, като се приберем в хижата.
— Вероятно това е летателният план — вметна Стайгър. — Искам всички налични факти и загадки да бъдат прилежно запечатани в плик, преди да ги оставя на някое бюро в Пентагона.
— А!… Стайгър…
Полковникът изгледа Пит въпросително.
— Не ми е приятно да съобщавам новини, които ще объркат добре обмислените ти планове, но в загадката на ВВС 03 има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед, нещо много повече.
— Но нали открихме останките непокътнати? — Стайгър се мъчеше да говори с нисък глас; нямаше намерение да му бъде отнет мигът на триумфа. — Отговорите лежат само на няколко метра оттук. Сега всичко се свежда единствено до изваждане на останките от езерото. Какво друго има?
— Една доста неприятна дилема, която никой от нас не бе предвидил.
— Каква дилема?
— Работата е там — отвърна тихо Пит, — че имаме в ръцете си и един убиец.
10.
Джордино разпръсна съдържанието на папката върху кухненската маса. Бяха общо шест листа. Намерената от Пит в джоба на пилота малка алуминиева пластина къкреше в разтвор, импровизиран от Джордино, за да падне нагарът и да може да се разчете надписът й.
Пит и Стайгър стояха до пращящия в камината огън и пиеха кафе. Камината беше изградена от местен камък и топлината й изпълваше цялата стая.
— Нали разбираш огромните последствия от това предположение? — говореше Стайгър на Пит. — Намекваш за сериозно престъпление, без да разполагаш с никакво солидно доказателство.
— Чуй ме добре — каза Пит — и не се дръж така, сякаш обвинявам вкупом Военновъздушните сили на САЩ в убийство. Аз никого не обвинявам. Да, признавам, че доказателството е косвено, но съм готов да се обзаложа, че всеки патолог ще ме подкрепи. Скелетът в товарния отсек не е на човек, умрял преди трийсет и четири години заедно с екипажа на самолета.