Преброи трийсет и шест лъскави касети от неръждаема стомана, завързани здраво за халките на дървените скари на пода.
Той започна внимателно да проверява повърхността на всяка касета. Търсеше обичайните шаблонни военни обозначения за теглото, датата на производство, парафа на инспектора и указанията за употреба. Такива нямаше.
След петнайсетина минути напразно търсене се отказа и тъкмо се накани да се връща в пилотската кабина, забеляза малка алуминиева пластина, паднала между едната дървена скара. Гърбът й беше лепкав и Вайлъндър почувства гъдел на самодоволство, когато я съпостави със също така лепкавото петно върху една от стоманените касети. Вдигна пластината до слабата светлина на отсека и се вгледа в обратната й страна. Дребният гравиран надпис потвърди най-голямото му опасение.
Той остана известно време на място, вторачен в малката пластина. Внезапно накланяне на самолета го извади от вглъбеността му. Той се втурна към пилотската кабина и рязко отвори вратата.
Помещението беше пълно с дим.
— Надявайте кислородните маски! — извика Вайлъндър, който виждаше само силуетите на Хофман и Бърнс. Голд бе напълно обгърнат от синкавата мъгла. Майорът си проправи път до седалката и затърси кислородната си маска, едва издържайки на острата миризма от късото съединение.
— Кула „Бъкли“, тук „Виксън-03“ — изкрещя Голд в микрофона. — Кокпитът се пълни с пушек. Чакаме инструкции за принудително кацане. Край.
— Поемам управлението — каза Вайлъндър.
— Самолетът е на ваше разположение — отвърна Голд, без да се колебае.
— Бърнс?
— Да, сър?
— Какво, по дяволите, се случи?
— Не мога да съм сигурен сред тази пушилка, майоре. — Гласът на Бърнс прозвуча глухо под кислородната маска. — Май че стана късо някъде около радиопредавателя.
— Кула „Бъкли“, тук „Виксън-03“ — продължи настоятелно Голд. — Моля, обадете се.
— Безсмислено е, лейтенант — изпъшка Бърнс. — Те няма да ви чуят. Никой няма да ви чуе. Нямаме радиовръзка.
Очите на Вайлъндър толкова се насълзиха, че той почти нищо не виждаше.
— Обръщам и поемам обратно към „Бъкли“ — съобщи той спокойно.
Но още не бе завършил сто и осемдесет градусовия завой, когато машината изведнъж започна да вибрира със звук на разкъсващ се метал. Димът изчезна като с магическа пръчка и в тясното помещение нахлу леден въздух, който така защипа кожата на откритите части на мъжете, сякаш хиляди оси впиха едновременно жилата си. Всяка част на самолета се тресеше.
— Лопатата на витлото на двигател номер три се откъсна! — изкрещя Бърнс.
— Боже господи, едно зло никога не… Изключете номер три! — нареди Вайлъндър.
Ръцете на Голд заиграха по таблото с прибори и след малко вибрацията спря. Със свито сърце Вайлъндър предпазливо изпробва ръчките. Дишането му се учести и той почувства как ужасът вътре в него набъбва като гъба.
— Лопатата на витлото се е врязала във фюзелажа — докладва Хофман. — В стената на товарния отсек има дупка от около два метра. Отвсякъде висят кабели и хидравлични тръби.
— Ето откъде е излязъл димът — отбеляза с кисела физиономия Голд. — Бил е изсмукан навън, когато загубихме налягането в кабината.
— Това обяснява и защо елероните и вертикалното кормило не откликваха — добави Вайлъндър. — Сега можем да се издигаме, можем и да се спускаме, но не можем нито да завием, нито да обърнем.
— Дали да не опитаме да го завъртим, като вдигаме и спускаме елероните на двигатели едно и четири — предложи Голд. — Това поне ще ни е достатъчно да стигнем до положение за кацане на „Бъкли“.
— До „Бъкли“ е изключено да стигнем — заяви Вайлъндър. — Без двигател номер три ще губим височина със скорост около трийсет метра в минута. Ще трябва да се приземим някъде в Скалистите планини.
Думите му бяха посрещнати с гробно мълчание. Той видя нарастващия страх в очите на екипажа.
— Боже мой — изстена Хофман. — Това не може да стане. Няма начин да не се блъснем в някоя скала.
— Все още имаме мощност и до известна степен владеем управлението — каза Вайлъндър. — Вече излязохме от облачността, така че можем поне да виждаме накъде отиваме.
— Слава на небесата, че проявяват такава благосклонност — измърмори с ирония Бърнс.
— Какъв ни е курсът? — попита Вайлъндър.
— Две-две-седем югозапад — отвърна Хофман. — Отклонени сме близо осемдесет градуса от предначертания ни маршрут.