Тя се появи на балкона.
— Какво има?
— Ела тук за минутка.
Тя с неохота си наметна леко бежово манто и слезе в гаража. Пит посочи към ъгъла.
— Къде е намерил баща ти тези неща? Тя се наведе и присви очи.
— Какво е това?
— Жълтото, заобленото, е бутилка за кислород от самолет. А другото е носов колесник с колела и гуми. Адски стари са, ако съдя по степента на корозия и напластената по тях мръсотия.
— За пръв път ги виждам.
— Не може да не си ги забелязала досега. Не ползваш ли гаража?
Тя поклати глава.
— Не, откакто съм в Конгреса. Сега идвам за първи път в хижата на татко, откакто той загина при злополука преди три години.
— Не си ли чувала за паднал самолет тук наблизо? — подпита я Пит.
— Не. Което обаче не значи, че не е станало. Аз рядко се виждам със съседите, така че почти не научавам местните клюки.
— В коя посока са?
— Ъ?
— Най-близките ти съседи. Къде живеят?
— Надолу по пътя за града, първата отбивка вляво.
— Как се казват?
— Семейство Рафърти. Лий и Максин Рафърти. Той е служил във военния флот, сега е пенсионер. — Лорън взе ръката на Пит и я стисна силно. — Защо са всички тези въпроси?
— Любопитство, нищо повече. — Той вдигна ръката й и я целуна. — Ще се върна навреме за затлъстяващата вечеря. — После се обърна и затича в тръс по пътеката.
— Няма ли да ходиш на риболов? — извика тя след него.
— Никога не съм обичал този спорт.
— Защо не вземеш джипа?
— Нали ми предложи разходка из природата, забрави ли? — провикна се той през рамо.
Лорън го проследи с поглед, докато го изгуби между стволовете на боровите дървета, после поклати глава на непредвидимите мъжки прищевки и тичешком се прибра в хижата, за да избяга от студа на ранната есен.
2.
Още от пръв поглед личеше, че Максин Рафърти е от някой от западните щати. Имаше набито тяло, носеше широка басмена рокля, очила без рамки и тънка мрежичка върху синкаво-сребристата си коса. Седеше на предната веранда на къщата от кедрово дърво и четеше детективски роман. Лий Рафърти, източен като върлина, беше приклекнал до стар очукан товарен автомобил платформа и гресираше лагерите на предната полуоска.
Пит се приближи и поздрави:
— Добър ден!
Лий Рафърти извади от устата си загаснал фас и му кимна.
— Здравейте!
— Хубав ден за разходка — обади се Максин, оглеждайки Пит над книгата си.
— Студеният ветрец ободрява — каза Пит.
По лицата на възрастните хора беше изписана дружелюбност, но се забелязваше и характерната за жителите във вътрешността на планината предпазливост към непознатите, особено към онези, за които веднага се разбираше, че са от голям град. Лий избърса ръцете си в омаслен парцал и пристъпи към Пит.
— Мога ли да ви услужа с нещо?
— Можете, стига вие да сте семейство Лий и Максин Рафърти.
При тези думи Максин стана от стола си.
— Да, ние сме семейство Рафърти.
— Казвам се Дърк Пит и съм гостенин на Лорън Смит, хижата малко по-нататък по пътя.
Изразът на притеснение по лицата на двамата се замени с широка усмивка.
— Малката Лорън Смит? Познаваме я, разбира се — каза сияеща Максин. — Всички в тоя край много се гордеем с нея, задето ни представлява във Вашингтон и… изобщо.
— Помислих си, че можете да ми дадете известна информация, свързана с тази местност.
— С удоволствие — рече Лий.
— Не стой там като пън — обърна се Максин към съпруга си, — ами донеси нещо за пиене на човека. Сигурно е жаден.
— Разбира се. Какво ще кажете за една бира?
— Няма да откажа — усмихна се Пит.
Максин отвори входната врата и подкани Пит да влезе.
— Ще останете за обяд. — Това беше повече заповед, отколкото покана и Пит нямаше как да се измъкне, затова само сви рамене в знак на съгласие.
Дневната имаше висок таван с греди и спално помещение над нея. Беше обзаведена със скъпи разнородни мебели в стил арт деко и Пит изпита чувството, че се е върнал в началото на трийсетте години. Лий се засуети в кухнята и след малко се върна с две отворени шишета бира. Пит веднага забеляза, че са без етикети.