Токораз Исто
ТАНГРА
български исторически роман
пета част
ВИКТОР
http://4eti.me
„Оренда“
Пловдив
7521 българска година (2012)
Докато се сбогувах с Орест, моите спътници вече се бяха настанили по каютите. Аз побързах да направя същото, след последните събития се нуждаех от почивка.
Пътуването ни мина добре. Морето беше спокойно. Минавахме покрай чудно красиви острови и се дивяхме на природата. Някои от тях порастваха от водата и се извисяваха над нас, а на склона, накацали като бели птици, стояха селищата им. Всички къщи в Гърция и островите бяха квадратни, построени една над друга и задължително боядисани в ярки цветове или пък бяха чисто бели като птиците, които понякога кацаха по въжетата и мачтите на кораба ни. На някои от пристанищата спирахме, спускахме лодка и слизахме на брега, за да купим това-онова или да натоварим някакъв багаж. Капитанът явно отпреди имаше уговорка с местните или пък знаеше откъде какво трябва да вземе. Личеше си обаче, че се движим по предварителен план. Пътуването ни вървеше леко и спокойно. Това спокойствие скоро се пропи и в нас и вече не бързахме. Нямахме среща с никого. Ние бягахме и не знаехме какво ни е приготвило провидението. Отначало ми беше трудно да се успокоя, защото исках да се махна по-бързо и по-далеч от Александрия. В последните няколко дни се бяха случили толкова много неща, че не можех да изоставя усещането, че още съм в града на Хипатия. И всъщност голяма част от мислите ми бяха все още там. Постоянно ми се струваше, че някаква могъща ръка ще ме върне обратно в онзи кошмар. Затова исках колкото се може по-скоро да се отдалеча от египетския бряг, параболаните, Кирил и кошмарите си.
За разлика от мен Орест беше щастлив. Младият мъж мечтаеше по-бързо да стигнем до бреговете на Константинопол и непрекъснато бълнуваше за някакъв „Златен рог”. И докато аз бях привързан към миналото, той беше вперил поглед в бъдещето. Откакто бяхме на кораба той се оживи, като че се събуди, стана по-весел и ведър и всеки ден все по-високо си говореха с капитана, уточняваха маршрута или просто бъбреха за Империята на василевса.
Тъй като стоях непрекъснато на палубата и само вечер се прибирах в каютата, често се оказвах до тях. Слушах ги с безразличие и само с половин ухо. Бяхме отплавали от Александрия, но не изпитвах никакъв порив на вдъхновение. От много време насам не бях сигурен, че това е нещото, което трябва да направя. Доколкото бях свикнал да разбирам себе си, усещах, че Константинопол не е част от мисията ми. Пътувахме натам, за да се спасим от Кирил, но това не беше продиктувано от някакво мое чувство за това как трябва да продължи мисията ми. Чувствах се като човек, който е тръгнал към дома си в тъмното, но усеща, че се е отклонил от правилния път. „Накъде трябваше да продължим? Защо се чувствах така?” - това бяха въпроси, които занимаваха мислите ми.
Разговорите между Орест и капитана ми бяха безинтересни, но от тях успях да разбера, че бащата на Орест се казва Татул. Той бил богат патриций от Западната империя, някъде от Рим, но в последните години се били преселили в Константинопол, където била истинската сила на империята на християните. Фамилията им била купила огромно имение в Тракия, в околностите на Филипопол. Орест мечтаеше миг по-скоро да се види с баща си. Фамилията на Татул и Мантан били двете най-богати във Филипопол. Флавий Мантан бил приятел на баща му и най-богатият и влиятелен човек в тракийския град. Понякога Орест се взираше към носа на кораба, като че се опитваше да прозре през разстоянието и да види Константинопол или чак във Филипопол.
Таис и Нефертари бяха настанени в отделна каюта, те рядко излизаха на палубата. Макар вълнението да бе слабо, Нефертари не се чувстваше добре, тя пребледня и още повече отслабна. Таис, дете на народ от мореплаватели, се грижеше за египтянката.
Останалите мъже отначало спяха по цял ден, а после започнаха да излизат и да се радват на малкото слънце, което правеше ледения вятър не толкова студен. След няколко дни те започнаха да скучаят.
Един ден, след като се събудих, разбрах, че целият съм скован. В Египет бях преживял много тежки моменти и изпитания и всъщност бях занемарил тренировките си. Сега всяка сутрин, след като се събуждах, излизах на палубата и започвах да се упражнявам. Въртях двата меча, кляках, правех всякакви упражнения, за които можех да се сетя от времето, когато бях млад багатур във Великата степ.
Припомних си колко обичах да въртя двата меча едновременно. В тези случаи ми се струваше, че оръжията оживяват в ръцете ми. Чувствах прилив на сила. Това ме караше да усещам себе си като воин в епицентъра на битка. Представях си враговете си и как ги поразявам. Когато правех това, гледах на палубата да няма никого, не само защото се страхувах да не се разгорещя толкова, че да ги нараня, но и защото се срамувах.