- Лумпени, така ги наричат римляните. Те са болшинството хора в градовете. Империята се крепи на лумпените и служи на тях. Римляните прозрели това. Макар да имали роби, те осъзнали, че лумпените крепят империята. Обикновените граждани презирали лумпените, но постепенно се превърнали в такива като тях.
От одеве слушах думите на Орест. Отначало се почувствах обиден, защото той описваше всички хора като лумпени. После си дадох сметка, че това, което римляните са давали на народа, са неща, които даже нямат връзка с народа: Всеки човек се нуждае да бъде защитаван и покровителстван от държавата и тя да се превърне в негов голям родител. Тя да го храни, да се грижи за сигурността и живота му, да му дават сигурност в утрешния ден, да му казва какво да прави и да му вдъхва увереност, че е значим и силен. Представях си как варварите са ставали част от най-силната империя в света и са се гордеели с това. Те самите са ставали римски граждани. После осъзнах, че варварите сме ние, аз, Сиджими, Олджибай. Всички ние бяхме от народите, които горделивите римляни бяха наричали, а и до днес наричаха презрително варвари. Почувствах, че тези думи са насочени и към нас. Исках да кажа нещо, но не желаех да си личи, че съм засегнат. Бях сигурен, че Орест не иска да ни обиди, но наистина така смята. След дълго мислене, най-накрая успях да смотолевя нещо.
- Ние също сме имали каменни градове - казах аз, но сам усетих колко жалко прозвуча това. Всъщност персийците и египтяните също имаха огромни каменни градове и храмове..., и пирамиди, но сега това нямаше значение.
След силните думи на Орест, всички мълчахме. Не знам дали и спътниците ми като мен не се бяха почувствали засегнати и дали самият Орест бе разбрал, че ни бе обидил, но всички мълчахме. Тялото ми като че се бе разтопило в топлата вода. То беше изчезнало, от мен бе останала само една мисъл и тя, а не главата ми, се носеше над изпаренията от топлата вода. Скоро тази мисъл залиня, изтъня и дори се стопи. Повтарях си някакви думи и в транс се движех из водата. Понякога спирах и така единственото, което усещах, беше различната топлина. Чувствах се така все едно съм се разтворил във водата, все едно съм се слял с нейната топлина. Мисълта ми потъваше, сепнах се. Без да се усетя се бях унесъл и бях заспал. Не исках да заспя прав, така както си стоя във водата. Така можеше да се удавя. Доближих се до едната страна на басейна, която беше стълбище. Отпуснах се на една стълба, но лекото ми от водата тяло бавно и нежно седна върху нея. Сега вече се отпуснах напълно. На повърхността все така се показваше единствено главата ми. Седях и се унасях. Отдавна бях престанал да се интересувам от спътниците си, те също вече не ме забелязваха. Всички дремехме и не се притеснявахме от това.
.. .В.един момент почувствах как потъвам, все по-надълбоко и надълбоко. Вече бях риба и се спусках в някаква мрачна бездна. Плувах надолу към мрака, но той не ме плашеше, а някак примамливо ме приласкаваше и привличаше. Не се боях от дълбините, аз бях част от този мрак и от спокойствието тук. Това беше свят на силуети, вече нямаше цветове, нямаше нещо, което да ме спре. Но в мен оставаше единствено стремежът да се спускам все по-надолу и по-надолу. Скоро щях да стигна до своя предел и аз знаех това. Щях да стигна до там, докъдето винаги бях слизал. Там някъде пред мен се намираше моята граница. Никога досега не се бях спускал под нея. Целият мой свят се състоеше от две територии. Моята позната територия, всички места, които познавах и обичах, и отвъд. Там някъде беше моето отвъд. Нищо не знаех за него, нито можех да си представя какво е то. Много хора биха го нарекли Бог и биха сгрешили. Други биха сметнали, че е граница и също нямаше да са прави. Отвъд винаги съществуваше. То затова е отвъд, защото не е на конкретно място, не е и конкретно нещо, то е отвъд всичко, което смяташ, че познаваш. То е присъствие в теб. Отвъд теб, отвъд границите ти, то е просто отвъд. Повечето хора се страхуват от своето отвъд. Тях ги притеснява непознатото, те използват отвъд, за да го заселят със своите страхове и чудовища. За тях то е най-дълбоката и тъмна част на пещерата. Там за тях се спотайва ужасът и понеже знаят, че никога няма да прекрачат границата, изхвърлят всичко непотребно от себе си извън нея, там те избутват страховете си. И постепенно там става място, където те не са. Това е мястото, където те никога няма да бъдат, там е светът без тях. За тях отвъд е смъртта, защото там тях ги няма. Това е светът или Бог, но без тях.
Много пъти се бях замислял върху това и вече бях сигурен. Хората се страхуваха най-много не от смъртта. Те знаят, че не могат да избегнат материалната смърт. Всъщност страхът от смъртта е една извратена представа на ужаса от това да те . няма. Това поражда големия ужас за хората да не изчезнат и престанат да съществуват. Светът да не съществува без тях. Този ужас поражда страха от смъртта, един много по-малък страх. Но зад очите на този страх прозира ужасът. Сетих се за Буда и неговата идея да се прекъсне този страх, чрез прекъсване на ужаса. Нирвана всъщност беше стремеж да се прекъснат всички животи на съществото, което в този свят се нарича човек. Буда беше измислил начин как да се постигне истинска, цялостна смърт на човека и по този начин да се ликвидира ужасът и страхът.