Без да съм последовател на нирвана и на будизма, аз вече не се страхувах от своето отвъд. Спусках се все по-надолу. Вече не знаех дали не съм прекрачил границата си. Дали вече не бях отвъд? Знаех, че за да стигна до тук, отдавна вече съм загубил въпроси като: „Какво има там? Какво е отвъд? Това ли е Бог? Ще се върна ли от там? Има ли смисъл да ходя там?” Всички тези въпроси бяха изгубени по Пътя. Аз и затова се намирах тук. Чудно, но в началото мен „отвъд” също ме изпълваше с въпроси, а днес това се бе променило. За мен беше достатъчно да знам, че го има. Бях толкова убеден в това, защото един ден проумях, че аз и отвъд винаги сме били едно и също нещо. Винаги бях живял с него и понеже не го бях разбирал и бях искал да го обясня, го бях наричал с различни имена. Така се бях опитвал да си го обясня, да го опитомя и направя безопасно за мен.
Сега само се усмихнах. Бях риба, а се усмихнах. Всъщност риба ли бях?
Отвъд беше като някакъв упорит шепот, който чувах в главата си. Това беше нежна майчина песен, шепот на любима жена, това бях аз. Аз бях живял заради тези неща. Сега обаче вече не се интересувах от тях. Отвъд ме зовеше със същата сила и неумолимост, с която плашеше останалите хора. То вече не ме Плашеше, но и не ме привличаше. Отвъд беше станало безразлично за мен, затова вече имах силата да тръгна към него. А може би то идваше към мен? Сега вече имах силата да се срещна е него. Всъщност среща не можеше да има, защото този, който бе тръгнал, беше онзи, с когото исках да се видя. Това щеше да бъде среща със себе си. Все едно да се погледнеш в огледало, за да видиш кой си. Отвъд! Това беше повече от Бог. Хората, дори когато се опитват да си представят Бог, го правят с въображението си, със знанията си и робувайки на собствените си възможности. Отвъд беше повече от Бог, защото то не беше нищо конкретно. И докато много хора се опитват да си представят Бог по подобен начин, отвъд на всеки човек е различно, защото то е във връзка с човека.
В този момент мракът пред мен се раздвижи и аз разбрах, че там нещо се движи. Това беше огромно същество, беше толкова огромно, че дори не можех да различа очертанията му. Може би отвъд идваше да се срещне с мен. Не изпитах нито вълнение, нито страх, нито трепет. Какво толкова! Пътят ми ме бе довел до тук. Някога бих казал, че съм търсил тази среща, а днес знаех, че без тази среща нямаше да се размине. То беше все едно да търсиш среща със себе си и когато това стане, да се опиташ да я избегнеш. Това е невъзможно, защото човекът отсреща си ти и той прави точно това, което ти правиш. След като цял живот тези две части са се стремили една към друга, неумолимостта на предопределението и волята ще ги събере и няма как да се разминат. Сега аз усещах отвъд като част от себе си. Може би скоро щях да бъда погълнат от него, да изчезна, да умра с всичките си същности. Скоро щях да бъда в нирвана, но това ни най-малко не ме развълнува. Аз продължавах да се спускам и бях готов за срещата с отвъд...
Стреснах се. Бях задрямал и бавно потъвах в горещата вода. Напрегнах сили и подадох главата си над водата. Гузно изгледах главите на своите спътници, но те също като мен дремеха и никой не бе забелязал, че бях заспал и потъвах. В този момент телякът се подаде от парата и ме повика с жест.
Напрегнах сили и се измъкнах от водата. Мраморният под на банята беше топъл и ми достави удоволствие да ходя по него. Последвах мъжа и си мислех за това колко доверчиво се бях оставил на случайността в тази баня. Мръсотията и това как миришехме ме бяха заслепили. Бях останал съвсем гол, а и спътниците ми бяха оставили оръжието си с дрехите. Освен това топлата вода ни бе разложила. Ако в този момент някой искаше да ни избие, му трябваше само един нож. Ние бяхме толкова отпуснати, че сигурно нямаше да окажем никаква съпротива. Добре че тук още никой не ни познаваше и нямахме врагове. Къде ме водеше сега мъжът с препаската? Следвах го и исках да се стегна малко, но не можех. Той ме отведе до един одър изсечен от мрамор. Той също беше топъл, застлан с дебел бял чаршаф. Мъжът ме накара да легна. Отпуснах се по лице и отново си дадох сметка колко доверчив съм станал. Всъщност не се бях стягал въобще, въпреки опитите си. Мъжът прекара ръка по мускулите ми, после ме поля с вода или с някакво затоплено ароматно масло и започна да ме размачква. Чувствах се страхотно. Тялото ми като че ли цял живот бе копняло за това. Мъжът отначало размачка схванатия ми врат. Чак сега си дадох сметка колко уморен се чувствам от дългото пътешествие по море. През цялото време съм бил стегнат, за да издържа на люлеенето, студения вятър и усилието, а преди това в Александрия... също съм бил подложен на изпитание, а преди това пътуването до Бехдет, пътуването до оазиса и в Лабиринта... Унасях се. Нима целият ми живот беше низ от непрекъснати усилия? Орест много пъти ми бе описвал леността на патрициите. Всъщност той ми бе описвал живота в Константинопол и Филипопол, а аз определях богатите римляни като глезени и лениви. Сега започнах да разбирам как се чувстват и защо са такива.