Животът ми досега беше низ от усилия и изпитания, като ■се започнеше от степта та досега. Щеше да бъде много добре да имам едно такова място, в което да се връщам, да се отпускам и да си почивам. Защо българите не строяха каменни бани? Това трябваше да се промени. Ние живеехме в степта и животът ни беше много труден, трябваше да имаме къде да се връщаме, къде да разпускаме. Замислих се за думите на Орест как римляните правели първо пътища, а после бани и градове. Сега те не ми се сториха толкова лишени от смисъл. Ние винаги бяхме бродили сред народите и бяхме опитвали да ги учим. Това беше мисията на българите, докато Тангра не реши да ни изтрие от лицето на земята. Където и да бяхме ходили, винаги бяхме учили околните народи на сериозност, на това да бъдат вглъбени в себе си, да търсят истинския Бог, как да побеждават и да властват над други народи. Досега така бях разглеждал мисията ни. Нашият народ винаги беше учил другите народи как да създават свои империи. Нашата идея обаче много се различаваше от тази на римляните. Дали някога ние не сме били и техни учители? Дали някога в Илион (Троя) българи и троянци не бяха обменяли знания? Доскоро аз бях смятал, че римляните и тяхната империя нямат връзка с Изтока, но Откакто научих за Еней и „Енеида” и за това, че Рим всъщност е създаден от избягалите, разбити троянци, разбрах, че Рим е свързан със същия този Изток. Империята обаче, която бяха изградили, не приличаше на това, което българите бяха проповядвали сред народите. Сега аз се питах, Римската империя била ли е повлияна от българите, или Бог е определил два типа империи да властват над света? Западната - Римска, и източните - повлияни от българите. Докато бях слушал думите на Орест си мислех, че може би двете идеи трябваше да се слеят. Дали Тангра не ни беше изпратил само част от истината, или римляните сами бяха открили другата част? Ние също смятахме себе си за хора с мисия да сеят Светлината над света, също се борехме с невежеството и Мрака. Колко близки до мен бяха прозвучали думите на Орест, но колко различно съдържание влагахме зад тях ние- и те, римляните и ромеите и ние, българите. Не можеше обаче да има два вида Светлина и два вида
Мрак. Или ние бяхме прави, или те. Тези два начина трябваше да се сблъскат и да остане само единият или да се слеят.
Всъщност не беше ли направен вече този избор? Не беше ли пожелал Тангра българите да изчезнат? Чак сега си дадох сметка колко велика беше Западната християнска империя. Всъщност имах предвид и тази на западните римляни, и на Константинопол, за мен те бяха едно. Те все още заемаха голяма част от света, а ние, българите, къде бяхме? Нас ни нямаше. Всъщност тази битка, за която аз сега разбирах, вече се бе състояла и ние я бяхме загубили. Техният начин се бе наложил над нашия. Това, да се възприемат хората като стадо и да се управляват като говеда, беше взело надмощие над това всеки човек да стане личност и да бъде воин, жрец, човек на знанието и владетел на живота си. Ние бяхме загубили. Нашият, източният начин на империите, бе отстъпил. Ние дори не бяхме успели да влезем в открита битка с ромеите или римляните, бяха ни победили подобните на нас - хуните.
Мислех за всичко това, а мъжът с чевръстите си пръсти ме мачкаше все по-надолу. Той мина надолу по гърба. Оставих се в ръцете му. После бавно размачка бедрата ми. Умората като че се изцеждаше от краката ми и бягаше от мен, но на нейно място не идваше отпочиналост, мобилизация и желание за ставане. Най-накрая мъжът изцеди силата от ходилата ми. Усещането беше много приятно. Той мажеше ходилата ми със същото това топло масло и ги размачкваше. След това ме остави сам да лежа върху топлото мраморно ложе. Лежах и бях загубил представа за времето. По някое време парата пред мен се раздвижи и видях, че мъжът водеше след себе си друг от спътниците ми. Те сигурно се отправяха към друго такова мраморно ложе. Отново се отпуснах. Чувствах тялото си напълно релаксирано. Бях престанал да мисля, като че бях изчезнал. Бях забравил къде се намирам и какво правех тук. Скоро парата отново се раздвижи, а след известно време пак. Този път забелязах, че мъжът е придружаван от дребничкия монголец. Явно той беше последният човек от групата ни, за когото бе решил да се погрижи. Тъй като минаха по-близо до мен, успях да ги видя по-добре. Като огледах внимателно Олджибай, не можех да се сдържа и се разсмях. Телякът с препаската вървеше отпред, а след него - гол-голеничък Олджибай, но в ръката си държеше канията с късия си меч. Явно единствен той не се бе разделил с оръжието си, дори тук. Олджибай вървеше след него и говореше на хунски, без да може да бъде разбран.