- Казаха ти, че с меча си няма да се разделя. Те може да ви имат доверие, но аз ви нямам никакво... Твой, защо се смееш? - каза монголецът, когато ме видя. - Тези хич не харесва. Ще ходя където иска с меч!
След това двойката отмина. Продължих да лежа. Беше ми смешно заради Олджибай, но в същото време се възхитих на твърдостта му. Той беше истински воин и винаги беше нащрек. Това, че нямаше доверие на ромеите, си го знаех. Лежах и се чувствах щастлив. Сега вече оправдавах Бероес, че бе предпочел да прекараме, пък макар и само една нощ тук, в рая. На сутринта щяхме да му мислим, сега се оставих на насладата да ме обземе. Все по-често обаче чувах гладните звуци на своя корем. Опитах се да стана, но краката ми толкова бяха омекнали, че не можех да стоя на тях. Освен това, когато се изправих, ми се зави свят.
Мина доста време преди да намеря сили да тръгна да излизам от банята. Мазните ми ходила се хлъзгаха по мекия и гладък като стъкло под. Беше ми трудно, но и много приятно. Много внимавах да не падна. Добре че сред християните нямаше човек, който да знае кои сме, защото можеха да ни приключат тук, в това безпомощно състояние, за няколко мига само.
Скоро започнах да се съвземам. Там, където бяха оставени дрехите ни, беше по-хладно и това ми помогна. Облякох се и се обух. Тревожно опипах мястото, където трябваше да висят двата ми меча. Маркиан беше посегнал на най-скъпите неща, които
притежавах. На сутринта трябваше да си ги върна. Без мечовете си се чувствах като гол. Една част от мен все едно липсваше.
Скоро от парата „изплува” Олджибай, макар че беше последен при теляка, той някак си бе усетил, че ставам и ме бе последвал.
- Твой не притеснява! - каза той. - Утре вземем твои оръжие!
Усмихнах се на приятеля си и излязох от помещението.
То беше отделено от един голям салон на двореца с дебела пурпурна завеса.
Тази зала се намираше на първия етаж и беше първото нещо, в което се влизаше. Явно това беше приемна зала, в която владетелят посрещаше своите гости. Обзавеждането беше оскъдно, от залата лъхаше хлад. Сега той ми се стори живителен. Стоях и се чувствах много добре. С пълни гърди вдишах хладния въздух. В този момент видях Марпалий. Бях забравил къде се намирах и сега се наложи бързо да си припомня картината. Ние бяхме уж като гости на християнския император, след като Бероес бе излъгал, че сме дипломати, изпратени от шаха на Персия Бахрам. Така поне бяхме спечелили тази вечер.
Марпалий се усмихна раболепно и се наведе, за да си припомня формата на плешивината му.
- Императорът бе уведомен лично от мен за важните гости, които са на посещение. Негово величество иска утре да ви види!
Изтръпнах. Имах някаква надежда да ни оставят няколко дни тук, за да измислим с Бероес какво да правим. Приказката обаче щеше да бъде твърде кратка.
- Утре? - промълвих аз.
- Не се притеснявайте, аз ще дойда да ви отведа!
Всъщност не за това се притеснявах, но не можех да го кажа на патриция.
- Да! Да! - като отнесен казах аз. Всъщност вече мислех как по най-бързия начин да отида до Бероес, за да решим какво да правим. Зад гърба си чувах гласовете на своите спътници. Макар че завесата беше дебела, те се бяха разпалили и говореха на висок глас.
- Посланик Ксеркс - обърна се към мен Марпалий, защото беше усетил, че се отнесох. - Конете ви са вече тук. Наредих да ги доведат тук, в конюшнята на двореца. Вече съм сигурен, че сте персийски пратеници. Конете ви са великолепни, особено двата бели. Това са коне достойни за императори.