- Така е! Така е! - разсеяно отвърнах аз. Извиних се на патриция и се обърнах. Бързах да се срещна с Бероес. Намерих го в покоите му. Цяла вечер останах при него, но нищо не можахме да измислим. Бях много притеснен. Много се дразнех и на това, че бяхме излъгали. Чувствах се много зле, като измамник.
Прибрах се в стаята си късно среднощ. Бероес беше много уморен и започна да се унася, така както беше седнал, затова реших да го оставя на мира. Легнах в удобното си легло и изпитах съжаление, че не мога да се наситя на удоволствието да спя спокойно в него. Най-суровият съдник - съвестта, не ме оставяше на мира. И в този момент се сетих, че Бероес ме бе представил като Ксеркс. Отново се бях отдалечил от истинското си име. В Египет се бях опитал да се върна към името си Авитохол, но бях стигнал само до Атила.
На другата сутрин прислужниците ни донесоха чисто нови ромейски дрехи. Свалих златния медальон с вълка и го излъсках. Извадих земята от саракта и я потрих между пръстите си, после внимателно, като някаква скъпоценност, я насипах обратно в торбичката и докато разглеждах костта, вдъхнах аромата на пръст. Излъсках персийската ризница и си я сложих. На кръста си закачих неугледната чаша и торбичката с подковите. Не пропуснах да си представя как яздя начело на огромна армия от степни воини и с тях покорявам света.
Скоро видях Марпалий. Патрицият беше придружаван от няколко писари или прислужници. Той беше притеснен и си личеше, че бърза и е развълнуван от бъдещата ни среща с императора. Хората, които го придружаваха, също излъчваха тази тревожност. Скоро разбрах, че съм заразен и аз започвам да се притеснявам от тази среща. Ядосах се на себе си. Какво толкова? Защо се бях развълнувал, защо бях допуснал нещо да трепери под лъжичката ми? Скоро разбрах, че не беше заради това, че щях да се срещна с владетеля на ромеите Теодосий II, аз лично се бях познавал с владетеля на цяла Индия - махараджата Кумарагупта, с персийските владетели Яздегерд и Бахрам, познавах малеке Шушандук, познавах Орест - префектът на Александрия, владетеля на Бехдет. Всъщност се притеснявах, защото лъжехме, че сме пратеници на шахиншаха.
Когато се изправих пред Марпалий, опипах пак мястото, където обикновено висяха двата ми меча. Сега разбрах, че когато се чувствах несигурен, винаги бях държал ръкохватките на мечовете и от тях като че ли бях черпил сила.
Скоро към нас се присъединиха спътниците ми. Всички те се бяха накиприли с ромейските дрехи. Орест беше станал неузнаваем. Личеше си удоволствието, с което се бе облякъл с дрехите, с които бе израснал. Най-смешен беше Олджибай. Дрехата на дребничкия монголец бе голяма и го караше да изглежда комично. Освен това Олджибай беше сложил кожената си монголска шапка на главата и това го правеше да изглежда още по-смешно. Аз бях помолил прислужниците да обръснат главата ми. Бях сплел тиунската си плитка и се чувствах много добре. Чувствах се чист и възроден, бях готов за срещата с императора. Кръвта блъскаше в слепоочията ми, точно така се бях чувствал преди голяма битка.
- Маркиан трябваше да ми върне мечовете - казах аз.
- Не знам къде е командирът - отвърна ми Марпалий. - Изпратил е своите войници, може би ще ни чака в двореца и там ще ви ги даде.
Скоро излязохме из града. Свитата ни беше любопитна гледка за гражданите и те ни оглеждаха с нескрит интерес. Хората на Маркиан ни бяха обградили от всички страни. Въпреки това успях Да разгледам града, поне тази част, през която минахме. От морето градът изглеждаше стъпаловидно, над всичко се извисяваше една огромна постройка, която привличаше погледа на всеки моряк. Това беше патриаршеската църква на Константинопол. Досега не бях виждал толкова величествена сграда. Дори Храмът на Бог в Йерусалим и храмът на бог Хор в Бехдет изглеждаха като плевни пред този дворец. Този храм бил завършен в 360 година според Бероес и явно искаше да внуши на всеки, който го погледнеше, че християнският бог е най-великият и силен в света. Сега тук в града улиците ми изглеждаха равни. Въпреки това величието бе издигнато в култ в този град. Тук всяка сграда внушаваше стабилност и величие. Най-впечатлен останах от двореца на императора. Той не беше някаква сграда, а отделен град. Наистина, не беше величествен колкото двореца на шахиншаха, но пък това бяха много сгради построени в различен стил. Мраморните колони завършваха с меки сводове. Сградите бяха високи и се чувствах все едно съм в храм. В преддверието на двореца ни посрещнаха толкова много прислужници и посрещани, че се изненадах. Явно вестта, че в двореца на Теодосий са пристигнали персийски посланици бе разбунила духовете. Чак сега, като видях посрещаните, си дадох сметка колко жалка изглеждаше нашата свита. Лъжата ни съвсем скоро щеше да лъсне. Мъжете, които ни посрещаха, бяха повече от две дузини и ние съвсем изчезнахме в тази суматоха. Добре че Марпалий им обясняваше нещо, иначе те открито щяха да покажат пренебрежението си към нас.