Нашата група спря за миг в огромното преддверие с перистил в двореца. Ние все така бяхме обградени от преторианците на Маркиан и добре че бяха те, та да изглеждаме що-годе значими. Иначе ние все така спазвахме бойния си строй. Отпред се движеха Сиджими и Орест. След тях бях аз. Зад мен се движеха Бероес и Таис, до която винаги ходеше Нефертари, най-отзад неотлъчно ни следваше Олджибай. На няколко пъти приканих мага да застане до мен, но той настояваше да се движа сам, за да покажа, че именно аз съм водачът на пратеничеството. Така аз бях принуден да играя тази роля. Стоях изпъчил гордо гърди, а персийската ризница проблясваше и караше хората да гледат преди всичко мен. Бях толкова блестящ, че дори Таис с нейната красота не привличаше такова внимание към себе си. Това беше добре, но в същото време сигурно щеше да ме обрече на мигновена смърт в момента, в който хората на императора разберяха измамата ни.
Виждах как всички се отнасяха с Марпалий и разбрах, че той беше с висок ранг. Повечето от хората се вслушваха в думите му. Аз се оглеждах, за да видя Маркиан и да си поискам мечовете. Скоро след като ни изгледа внимателно и се убеди, че всичко ни е наред, плешивият мъж, който днес изглеждаше много свеж и припрян, попита:
- Носите ли писма от шаха на Персия, братът по власт на нашия император? Дайте ми ги, аз ще му ги представя!
Изтръпнах. Разобличаването ни започна.
- Не носим писма! - нагло отвърнах аз. Това бяхме измислили с Бероес от предната вечер. - Това, което трябва да кажа на император Теодосий II, трябва да направя лично. Шахин-шахът на Персия, Негово величество Бахрам, не искаше да записва това, което имам да предам на Негово величество неговият брат, император Теодосий II.
Марпалий се замисли, но явно обяснението ми го задоволи.
- А някакви дарове носите ли?
Отново изтръпнах, но и за този въпрос се бяхме подготвили. Дълго време мислехме какво можем да му подарим, но след като извадихме всичко, което имаме, решихме, че нищо не е достойно да бъде представено като дар, изпратен от Бахрам на Теодосий. Двамата се съгласихме, че само мечовете можеше да са що-годе достоен подарък за Теодосий, но те и без това не бяха с мен, а и аз нямаше да му ги подаря. Вече бях сигурен, че тези мечове или поне единият от тях е предназначен само за владетели. Бях убеден, че те ми принадлежат и аз съм посоченият от Бог, който ще властва над света. Защо обаче бях решил така? Коремът ми се сви. Дали не бях само преносител на Меча на боговете, който трябваше да го предаде в ръцете на християнския владетел? Той ли беше посоченият от Бог, който да властва над света? Защо не? Всъщност християнската империя, дори само Източната, беше една от най-големите в света. Нима Маркиан вече беше предал мечовете ми? Знаеха ли християните какви са мечовете и какво означават?
- Подаръкът... по-късно... - смотолевих аз и това явно се прие като отговор. Бях сигурен, че той нямаше да задоволи сановниците, но сега те нищо не можеха да кажат.
Тръгнахме след Марпалий. Отначало се изкачихме по едно широко мраморно стълбище. Качихме се в огромна зала, но не спряхме да се движим. Марпалий вървеше с твърда крачка на човек, който прекрасно познава целия дворец и се справя с лекота с обърканите му коридори.
Най-накрая, когато вече загубих всякаква идея откъде идваме и откъде минахме, Марпалий спря пред една голяма порта. Тя беше оформена като голям свод. Сигурно можеше да затули някоя река, ако се поставеше под голям мост. Така се чувствах все едно съм под водата, а над мен гледам извития свод на голям мост. Пред вратата стояха на пост няколко воини облечени като тези, които ни съпровождаха.
Марпалий се обърна към нас и попита:
- Посланик Ксеркс, готов ли сте за среща с императора, Негово величество Теодосий II?
- Не съм готов - ясно и високо отвърнах аз. - Няма да се видя с Негово величество, докато не ми върнете двата меча, които Маркиан ми отне!
- Какво говорите, посланик?! - изуми се Марпалий. Той почти просъска това, докато се приближаваше към мен. - Какво правите?! Негово величество очаква да ви види!
Виждах ужаса в очите на патриция, сега беше моментът да го притисна. Знаех, че играя много опасна игра, но нямах друг избор. Освен това, Откакто бяхме влезли в двореца от снощи, се чувствах като човек с бесилка на врата. Какво можех повече да загубя?