Тъкмо се оглеждах и си мислех колко удобна би била мъглата за нападение, когато Сатрис спря, посочи нагоре, към върха на един висок рид, който се извисяваше току над нас, и каза:
- Ето го!
Всички насочихме поглед нагоре. Там, на фона на светлосиньото чисто небе, се бе очертал тъмният силует на някаква сграда. Тя беше каменна и се извисяваше над околния терен като крепост. Поведохме конете по тясна пътека нагоре, видима само за обиграния поглед на Сатрис. Докато вървях, си дадох сметка, че можех да мина покрай прорицалището, без да го забележа, да не говорим за пътеката. Скоро се оказахме изправени пред висока каменна стена, изградена от огромни неправилни каменни блокове. Те бяха така изсечени, че пасваха съвършено. Стените на прорицалището се извисяваха като крепост. Те бяха високи и непристъпни. Когато приближихме, вратите му бяха затворени. Стояхме пред обшитата с желязо порта. Сатрис се опитваше да се свърже с хората вътре в прорицалището. Скоро явно опитите му се увенчаха с успех, защото портата се отвори пред нас.
Бавно влязохме в светилището. Веднага забелязах сградата на оракула, тя беше отделена от останалите постройки и се намираше в средата на крепостта. В цялата сграда не видяхме нито един човек. Храмът беше празен и това му придаваше някакъв призрачен вид. Сатрис ни поведе към някаква сграда, която очевидно беше изградена за гостите на храма. Настанихме се в нея.
- Храмът винаги ли е толкова празен? - попитах аз, докато подготвях леглото си.
- Някога тук е имало много жреци, сега са останали само няколко от тях. Християнството завзема все повече планината, която доскоро беше последен пристан на езическите богове - отвърна Сатрис. - Аз няма да бъда с вас, защото това е сградата за гостите. Ще отида да видя какво става. Вие се настанявайте.
Докато тракът говореше, аз вече смъквах персийската ризница от гърба си. Когато Сатрис излезе, се приближих до Бероес, повиках Таис и казах:
- Къде тук може да е скрита Нефертари? Кой я е отвлякъл, аз не виждам никакви хора? Ако Нефертари е тук, ще я отведем без никакви усилия. Като гледам обаче това място, вече се съмнявам, че тя е тук. Може би грешим и напразно дойдохме до тук.
- Дори да е така, поне ще попитаме оракула къде може да е моята ученичка - каза Таис.
- Дано да е жива! - казах аз. Нашите спътници се настаняваха в помещението. Бяхме много уморени от дългото скитане из планината и сега всички се радваха, че ще си починем малко по-дълго.
Аз също легнах и затворих очи. В сградата, в която бяхме настанени, имаше едно огромно помещение, без разделение за мъже и жени. До него беше изградено помещение за животни. То беше отредено за конете. Оставих Олджибай да се погрижи за Парвати и Аспа и така аз можех да си почина.
Когато се събудих, вече се свечеряваше. Таис и Теодора седяха на грубоскованата маса от дебело дърво, която явно служеше за хранене. Почувствах глад. Сиджими спеше до мен, но Олджибай, след като се бе погрижил за животните, стоеше до отворената врата на помещението. На другия край на масата тихо седяха Бероес и Приск и си говореха за някакви техни си работи. Протегнах се. Не сложих българския си колан с двата меча, а тръгнах към вратата. Това помещение беше подтискащо, с малки прозорчета и дебели каменни стени. Исках да вдишам и да изляза навън. Поздравих жените и попитах какво има за ядене. Те отговориха, че не са виждали никого, никой не е идвал при нас и не ни е предлагал храна. Това, което имахме за ядене, бе каквото си носихме. Все още ни бяха останали няколко бута от глиганското месо. Бях гладен, но първо исках да вдишам въздух и да се освежа. Когато минавах покрай вратата, Олджибай ме поздрави. Попитах го как са конете. Бях сигурен, че той се е справил много добре, но исках просто да се увря, че всичко е наред. Излязох навън, протегнах се и в този момент видях най-красивото небе на света. Ако Тангра беше небето, тук богът на българите изглеждаше много красив. Малки перести облачета, оцветени в червено от залязващото слънце, придаваха вид на небето, все едно е пясъчна река. Така при пясъчните реки понякога се получават ребра. Гледах небето, синьото от тъмно и загадъчно, изсветляваше до искрящо, а после постепенно преминаваше в розово и червено. Вдишах мекия планински въздух, изпълнен с миризма на току-що окосено прясно сено, дъх, изпълнен с билки, цветя и горчивият вкус на борова смола. Този въздух като че ли беше гъст от ароматите, които го изпълваха. Вдишах дълбоко с гърдите си от този божествен въздушен нектар.