Тъкмо се готвех да се прибера, когато към нас се приближи Сатрис.
- Какво става? - попитах аз. Няма ли да ни посрещне някой?
- Тук няма такава традиция.
- Поне някаква храна няма ли да ни донесат? - продължих да питам.
- Хората в светилището са много малко и самите те нямат какво да ядат.
- Добре тогава - казах аз и влязох вътре. Сатрис ме последва. Когато влязохме, от шума или от нещо друго, Сиджими се разбуди. Всички бяхме будни. Помолих Сиджими и Олджибай да сложат в горящото огнище бут от глиган, за да има какво да ядем за вечеря.
- Аз ще донеса вино - каза Сатрис.
Сиджими и Олджибай извадиха един голям бут и се заеха да го одерат от четината. След това нарязаха дебели парчета месо. Останалите насядахме около масата.
- Какво разбрахте? - припряно попитах аз. Като гледах как се държат моите спътници, на няколко пъти ми се струваше, че те забравят, че най-важното нещо, заради което бяхме тук, е похищението на Нефертари. Те като че ли тръпнеха от вълнение да видят оракула и бяха забравили клетата Нефертари. Разбира се, това не се отнасяше за Таис. - Къде може да се намира Нефертари? Открихте ли някакви следи от нея?
- Нищо не разбрах за това момиче.
- Разбрахте ли неща за Манто?
- Не - отвърна Сатрис.
Седяхме около масата.
- Първожрицата и първожрецът на светилището няма ли да ни посрещнат? - попитах аз. - Нали издържах изпитанието? Това не означава ли, че оракулът е длъжен да направи предсказание, свързано е мен?
- Никой не е длъжен да направи нищо - отвърна Сатрис.
След това около масата стана шумно. Хората говореха помежду си. Всички предчувствахме скорошния пир и вътрешно ликувахме. Аз бях разочарован от отговорите на нашия водач, но ми трябваше време да осмисля всичко, което бях научил. Сиджими и Олджибай бяха наклали по-силно огъня. Сатрис отиде да вземе вино. Печеното месо вече беше готово, когато Сатрис се появи с кратер пълен с вино. Лакомо се нахвърлих върху месото. Днес, когато бях седнал на пейка, месото ми се стори още по-вкусно. Докато ядях, Сиджими, жените и Приск се наслаждаваха на виното. Всички те възхваляваха това вино като най-доброто в света. То се правело от една диворастяща лоза, която растяла в горите и по-припекливите места на съседните склонове. Сатрис разказа, че това вино се правело в храма от най-дълбока древност. Според него това било първото вино в света. Именно то се използвало в церемонията за предсказването. Тъй като плодчетата на тези лози били много малки, виното, което се правело от него, било много скъпо, силно и с безценни качества. Кратерът бързо се изпразни и направи така, че около масата ни стана още по-шумно.
Мъжете непрекъснато ми предлагаха вино. Аз вече бях пил няколко пъти и дори един път във вилата на Татул се бях напил. Сега само опитах напитката, но не исках да пия повече. Вече знаех колко лошо е на другата сутрин, след като си пил вино, спомнях си как под въздействието на виното човек губи контрол над мислите и действията си. Не исках да изпадам в такова състояние, затова отпих само една-две глътки и повече не пих. Напитката беше наистина много приятна. Тя беше събрала в себе си всички вкусове на планината, чувствах мириса на всички горски плодове, растящи в планината, на цветята и леко горчивия и стипчив вкус на борова смола. Всичко това беше смесено в един неотразим букет на опияняващата напитка.
След като се нахраних добре, топлината, идваща от огнището, топлата, вкусна и ароматна сочна пържола, която току-що бях погълнал, и виното направиха така, че съвсем скоро отново ми се приспа. Казах за това на близкостоящите до мен хора. Сатрис ме погледна и тихо прошепна в ухото ми.
- Виктор, след малко ще изляза, последвайте ме!
Аз се оттеглих до леглото си. Сатрис искаше да ми каже нещо или да ме отведе нанякъде. Чудех се да предупредя ли спътниците си. Трябваше да го последвам, може би тракиецът бе научил нещо за Нефертари. Отидох до леглото си, взех внимателно ризницата и двата си меча. В този момент Сатрис се извини на хората, седящи около масата, стана и излезе. Спътниците ми бяха толкова разгорещени от изпитото вино, което явно беше доста силно, че скоро го забравиха. Аз използвах точно този момент и се изсулих през вратата. Когато излязох навън, облякох ризницата си, препасах двата меча и зачаках. Скоро едно камъче долетя към мен. Такова нещо вече бях виждал. Много добре си спомнях първата ни среща с Таркархис. Тръгнах в посоката, от която идваха камъчетата. Така скоро стигнах до храма. Влязох през високата врата, която беше широко отворена. Храмът вътре беше осветен от светлината на няколко факли. Те придаваха мистичен и магичен вид, карайки сенките на колоните да танцуват по стените на храма. Светлината придаваше живот на храма и аз се чувствах така все едно се намирах в огромната, жива утроба на някакво животно. В средата на храма гореше голям огън, точно зад него имаше издигнат висок трон. Приближих се към високия каменен трон, който се извисяваше над залата. Този трон беше толкова голям, все едно в него трябваше да седи някакъв гигант, а не човек. Върху трона обаче имаше някакво ефирно същество. Това беше жена, облечена в бял хитон. Пред лицето си тя имаше маска. Такива маски бях виждал в театрите както в Александрия, така и във Филипопол.