След като оракулът изчака да изброя всичко, отново ме попита:
- Кой си ти?
Колкото повече ме питаше гласът, толкова по-трудно ми ставаше да отговарям. Вече се чудех какво да кажа.
- Аз съм човек, който следва собствената си мисия - казах и се зарадвах, че въобще измислих нещо. - Аз изследвам Бог. Където и да отида, имам чувството, че съм изпратен с мисия да следвам и изследвам Бог.
- Кой си ти? - отново попита гласът.
- Мисията ми ме води из целия свят - казах аз. - Имам усещането, че вървя по стъпките на Александър Велики, но от изток към запад. Присъствието ми тук е част от моята мисия. Според мен всичко, което правя, е специално и продиктувано от Бог.
- Кой си ти? - отново се разнесе гласът на оракула. С всеки следващ въпрос се изчерпвах и изнервях все повече и повече. Вече не знаех какво да кажа. Стоях в недоумение и се чудех какво да измисля.
- Аз съм жрец на Тангра, в същото време съм единственият мъж жрец на Богинята майка, на всички женски богини, дори нещо повече, аз съм не само посветен в култовете на Богинята-майка, група от религии, които могат да се нарекат, че са на Розата. Аз съм жрец и на сектата на Лилията.
- Кой си ти?
- Аз съм човек, който изследва себе си и създава от живота си Път. Аз съм първият виждащ тумир. Аз съм философ, воин, монах и владетел в едно. Аз съм...
Зачудих се какво да кажа.
- Кой си ти? - скоро гласът отново достигна до мен.
Вече бях толкова разгневен, изтощен и безидеен, че замълчах. Имах чувството, че гласът се заяжда с мен. Той искаше да научи нещо за мен, но аз по никакъв начин не можех да разбера какво точно искаше. Не беше ли този въпрос всъщност начин да разбера наистина кой съм? Отначало изброявах имената си, това беше най-външната представа за мен. Не имената ми обаче бях аз. После бях говорил за това, което правех, после какво съм. Сега стоях и мълчах. С всеки следващ въпрос и при опита ми да отговоря, аз навлизах все по-навътре в същността си и разбирах все повече неща за себе си. Наистина, досега много пъти се бях замислял за това кой съм, какво правя, защо съм тук или там, но за пръв път го събрах в едно. Въпросът бе винаги един и същ и това ме изтощаваше, изчерпвах възможностите и за да дам следващ отговор, трябваше да навляза все по-навътре и надълбоко в мен.
„Кой съм аз?” Бях ли се замислял достатъчно върху този въпрос? Знаех ли отговора? Замислих се: Всъщност кой бях аз? Защо бях стигнал до тук? Какво искаше от мен оракулът? Какво да кажа?
- Кой си ти? - отново дочух гласа.
Вече не знаех какво да кажа. Всъщност този въпрос не се нуждаеше от отговор. Ако аз самият не можех да отговоря на този въпрос и не можех да измисля отговора, как можеше оракулът да разбере това? Стоях и мълчах. Не виждах никакъв смисъл да отговарям.
Вместо да се занимавам с оракула, аз се обърнах към себе си. Кой бях аз? Наистина бях воин, бях жрец, но преди всичко бях човек. Аз бях човек, който искаше да разбере. Исках да разбера всичко. Да разбера защо живея, как да живея правилно, защо съм изпратен точно тук? Най-важното нещо за мен бе, че имах любознателност към света. Май това беше всичко, което ме движеше в моя Път. Аз бях човек на честта и това ме караше да бъда безупречен във всяко свое действие. Това ме правеше воин. Това пораждаше в мен силата да се изправям срещу всеки враг, да се опитвам да бъда винаги на страната на правдата. Какво стоеше в основата на всичко това? Кой бях аз?
В този момент го прозрях. Аз бях част от Бог. Аз бях отделен за малко от моя Отец. Въпреки това аз все още бях част от Бог. Всъщност хората биваха два вида. Тези, които са създадени от Бог и докато живеят като хора, забравят за тази своя връзка. Те съществуват чрез егото си и не осъзнават цялата картина на света, в който живеят. Тези хора са ограничени и не познават Бог. Другите хора, които са единици, макар да са живи и да имат его като останалите хора, поддържат знанието за Бог. Те усещат и следват Бог. Тази същност в тях се нарича аз. Те знаят и се уповават на божествената си природа, тази, която е в тях. Тези хора могат да се нарекат Синове Божи. Аз бях човек, който, макар да съществуваше в този свят, не губеше връзка със своя Бог. Аз бях българин и Син Божи. Всъщност аз бях Бог, защото в мен живееха всички божествени същности. В мен се събираха и несъвършената материална същност, и в същото време божествената същност. Аз правех така, че всичко това в мен да не се размеси в някаква пихтия, а държах всичко чисто и само деликатно изследвах душата си. Аз бях изследовател и наблюдател на света и душата си! Аз бях Бог! Чак сега го разбирах. Чак сега проумявах, че мисията, която следвах, всъщност е Пътят на Бог.