Вече бях решил какво да кажа, ако оракулът ме попиташе отново.
Откритието, че съм Бог все още бе шокиращо за мен. Ако се намирах пред други хора и на друго място, едва ли бих си позволил да го изрека. Ето, че оракулът пак попита, след като два пъти не беше получил отговор:
- Кой си ти?
- Бог! - казах аз. - Аз съм Бог! - вече бях сигурен, че това е отговорът, който очакваше оракулът. Кой можеше да откаже на Бог? Какво би могъл да попита още гласът?
За моя огромна изненада скоро до мен достигна отново същият въпрос.
- Кой си ти?
Изненадах се. На лицето ми се бе появила усмивка, защото бях сигурен, че повече нямаше да чуя този въпрос. Това, че го чух отново, накара усмивката ми да изстине. Ядосах се. Какво искаше гласът от мен? Какво очакваше да му кажа? Какво повече можех да му кажа от това, че съм Бог?
Да бъдеш Бог не беше ли най-висшето ниво? Имаше ли нещо по-голямо от Бог? Може би не по-голямо, а по-ясно изразяващо същността на вселената, Принципите и живота.
- Аз съм... - извиках аз. - Аз съм!
- Кой си ти? - отново с равен тон попита гласът. Този глас обаче беше на мъж. За миг щях да извикам от изненада. Досега смятах, че в помещението имаше само жена. Мъжкият глас показваше, че греша. Къде се намираше той? Направих няколко крачки встрани, за да избегна пречещите ми огнени езици и го видях. Всъщност тронът, който виждах, беше с две страни. На гърба на жрицата седеше мъж-жрец. Той беше облечен подобно на жената, със свободен бял хитон. Понеже седяха високо, можех да разбера, че са мъж и жена само по маските и гласовете им. Пред лицето си жрецът имаше маска. Ако жрицата символизираше Деметра или Бендида, мъжът явно беше Дионисий или Сабазий.
Стоях встрани от огъня и мислех.
Всъщност какво представляваше въпросът, който ми задаваше оракулът? Това беше най-важният въпрос в себепознанието. Първият въпрос. Въпросът на въпросите. Всеки друг въпрос или отговор следваше от този въпрос. „Кой съм аз?” - това беше началото на всеки Път. Това беше въпросът, който трябваше да си задаваш при всяка стъпка и при всеки получен отговор. „Кой съм аз?” помагаше на човек да разбере какъв е инструментът, с който провежда своето изследване. Това беше най-важното нещо. Това бяха очите, които виждаха, сърцето, което биеше. Въпросът „Кой съм аз?” беше вечен и безкраен. Отговорът му осмисляше всичко и без него всичко станало губеше смисъл. „Кой съм аз?!”
- Кой си ти? - отново прозвуча въпросът, зададен от мъжа.
- Въпросът - казах аз. - Аз съм въпросът!
За мое голямо облекчение това май се оказа верният отговор и оракулът спря да ме разпитва. Като изчаках достатъчно дълго, се приготвих да заговоря. Оракулът като че ли беше забравил за присъствието ми.
- Може ли да попитам нещо? - казах аз.
Оракулът не реагира.
- Аз знам кой си ти! - казах аз.
- Сигурен ли си, че знаеш? - попита мъжкият глас.
- Знам! - твърдо отвърнах аз.
- Кой? - попита гласът.
- Ти си този, който срещнахме преди известно време. Ти си Тракархис.
Оракулът не реагира, тогава аз реших да рискувам. От известно време следях Сатрис с особена подозрителност. Беше ми направило впечатление, че нашият водач беше много умен, с пъргава мисъл и с много дълбоки познания. Те бяха много повече, отколкото би трябвало да има един водач на кервани. Освен това един път бях видял татуирано бръшляново клонче на кожата на Сатрис. Знаех, че това е тайното свещеното растение на Дионисий. Подозирах, че не е случаен човек и не случайно ни беше пратен от Тракархис. Сатрис според мен беше жрец на Дионисий. Той беше изпратен не само да ни отведе до прорицалището, а и да ни шпионира. Друга една мисъл обаче бе пробила в съзнанието ми бавно, но неотстъпчиво. Какво щеше да стане, ако се окажеше, че Сатрис е самият Тракархис? Тракархис беше в онзи храм, той трябваше да отиде до прорицалището, тоест да се движи по същия път. Какъв по-гениален ход от това да се предложи да ни води?! Според мен Сатрис беше Тракархис. Подозирах това от известно време.
- Ти си Сатрис! - казах аз.
Мъжът явно се развълнува от думите ми. Лек като котка, той скочи от своя трон и застана пред трона на жената. В ръцете си държеше ромфея, който много добре познавах и с който бе участвал в лова на глигани. Това доказваше, че мъжът с маската на Дионисий пред мен бе Сатрис. През цялото време той ни беше лъгал. В този момент се сетих как, когато бяхме казали на Тракархис за Манто, той се бе учудил и беше казал: „Манто прислужница? Интересно! За пръв път чувам да наричат Манто прислужница.” Тогава не бях обърнал внимание на тези думи. Сега обаче те ми говореха много. Аз се обърнах към жрицата, седяща на високия трон, и казах: