- С кое име ще властвам? - реших да питам аз.
- Ще имаш много имена, но само едно от тях ще знаят хората и никога не ще научат истината за теб. И колкото повече научават за теб, толкова по-далеч от теб ще са. Името ти ще бъде като името на Бог.
- Кой Бог? Кое. име? - не можах да разбера.
- Всички богове! Бог! Той е! Зевс! Диос! Дионисий! Аполон! Еврейският Бог! Направи го! - отново просъска съществото.
- Какво? - не разбрах аз, но настръхнах, защото си спомних, че точно така ми бе казал дядо ми, преди да разчленя тялото си като Ерлик и да го направя шаманско.
- Ако искаш над света да властваш ти, първом трябва да ме убиеш и да разрушиш това светилище!
- Защо? - не можех да повярвам на ушите си.
- Направи го! - отново заповеднически каза гласът.
Не исках никого да убивам. Не можех да посегна на човек и то невъоръжен в момент на любовен акт. Как да ги убия? Наистина бях гневен на Манто за това, че бе отвлякла Нефертари, но бях сигурен, че накрая тя ще ми я върне, в това нямах никакво съмнение.
- Направи го! - продължаваше да крещи и съска нещото пред мен. Може би това беше Дионисий. От одеве той изливаше по малко вино в огъня и гъст бял облак изпълваше помещението. От това може би се чувствах съвсем замаян. Движех се бавно, краката и ръцете ми бяха тежки, краката ми се движеха все едно не докосваха пода.
Реалността и някакъв нов свят, съставен от видения, се смесиха пред очите ми. Влачех се, обиколих огъня, който ми пречеше да виждам оракула. Сега застанах отстрани и видях двете гърчещи се тела. Манто и Тракархис се бяха преплели и бяха загубили своите очертания и индивидуалност. Любовните им движения ми заприличаха на дишане на някакво уродливо, ранено същество.
Не знаех какво да правя. Не можех да убия това странно същество, което събуждаше някакъв първичен ужас у мен. Не беше ли това, което виждах, онова, за което ми бе говорила Шушандук? Тук обаче двете начала се бях слели. Това според Шушандук трябваше да бъде Адам Кадмон. Мъж и жена слети, това беше Адам, а не Бог. Всъщност аз исках да направя сливане на две или три жени и един мъж. Наблюдавах двамата. Изведнъж нещо се случи с мен. Следващите си действия наблюдавах все едно се намирах отстрани. Приближих се до двамата. Невидима сила направляваше ръцете ми. Бавно извадих двата меча. Вдигнах ги и нанесох удар надолу. Явно това нещо трябваше да бъде свършено от мен сега, веднага.
Ударът прониза тялото. Повдигнах окървавените остриета. Бях извършил нещо, което не исках.
Съществото под мен изпищя. Сгърчи се. Това ме изтрезви. Какво бях направил? Бях убил, без да искам. Бях пронизал невъоръжени хора, отдадени на любов.
Изведнъж прогледнах. Всъщност ударът ми бе ударил Манто и сега тя лежеше, просната на каменния под. Манто беше красива жена, с прекрасно стегнато тяло. Сега виждах голото й тяло върху хладния мраморен под и гъстата кръв, която се разливаше под нея. Какво бях сторил?
Гледах просната мъртва Манто и вълна на самосъжаление ме удави с бурната ярост на гневна стихия. В този момент чух шум откъм трона. Обърнах се в тази посока. Там стоеше Тракархис, гол, изцапан с кръв. Мъжът обаче не беше ранен. Явно при удара си бях засегнал само Манто, а мъжът бе останал жив като по чудо. В ръката си той държеше ромфея си. Бавно и някак отнесено той повдигна острието на меча си и го насочи към мен. Мъжът изрева като ранен звяр. В този момент се чу далечен тътен, все едно хиляди гръмотевици паднаха едновременно от небето и удариха земята, но някъде далеч от тук. Земята под краката ни подскочи и се разлюля. В началото тя ни подхвърли във въздуха, а чак след това се разклати.
Тракархис не се съобразяваше с това. Той нападаше и нападаше и не забелязваше, че около нас всичко се движеше.
Това беше най-яростната атака, която бях посрещал досега. Мъжът беше дяволски силен. Не знаех Дали това не беше заради виното, което беше изпил, или поради това, че се намираше в екстаз и беше в общение с някакви висши сили. По всичко обаче си личеше, че той не е на себе си, а е обсебен и сигурно това му придаваше тази свръхсила. Защитих се, макар че почти не усещах ръцете си. Вече не чувствах болката от раните си, но пък краката ми бяха омекнали и не ми се подчиняваха.