Мъжът продължи да ме напада. Той не беше изкусен боец, защото замахваше и нанасяше ударите с широко водене, като влагаше всичката си сила. Може би това беше така заради тежкия ромфей. Аз също не се чувствах много добре. Все пак се усмихнах. Съдбата ми бе предоставила възможност да опитам измисления от Фиробс трак ди махейрос. Аз, разбира се, нямах кнемида и малък тракийски щит, но все пак това си беше битка на трак ди махейрос срещу ромфей.
Докато се биехме, на пресекулки аз питах:
- Къде е Нефертари?
- Няма да ти кажа!
- Кажи! - крещях, обезумял от ярост.
- Няма!
Скоро Тракархис се умори, ромфеят беше наистина тежко оръжие. Докато отстъпваше, той стъпи близо до тялото на Манто и се подхлъзна в гъстата й лепкава кръв. Това беше само за един миг, но аз успях да се възползвам и с единия от мечовете прободох Тракархис в корема. Той ме погледна учудено, все едно не бе очаквал да направя това или пък бях постъпил нечестно.
- Къде е Нефертари? - отново попитах аз. Под нозете ни земята продължаваше да се тресе и това ме накара да загубя равновесие.
- Няма да ти кажа! - спокойно и примирено отвърна жрецът. В този момент той явно осъзна, че вече е много близо до смъртта. Не можех да видя лицето му, но бях сигурен, че там бе изписан страх и ужас. Това, че вместо да гледам лицето на Тракархис - Сатрис, се взирам в маската и лицето на Дионисий, ме караше да се чувствам така все едно участвам в някакво гротескно представление, в зловещ маскарад и театър на абсурда.
Ръката на жреца изпусна ромфея, който някак меко издрънча върху пода и падна в кървавата локва. . Подът отново се люшна под краката ни.
- Кажи ми! - извиках аз.
- Няма! - крещеше Тракархис.
Виждах решителността на прорицателя, през дупките на маската ми се струваше, че дори виждам блясъка в очите му и вече сам знаех, че жрецът нямаше да ми каже. Острието на единия ми меч все още стоеше забито в корема му. Имах чувството, че именно това го държеше на крака. Развъртях другия меч, широко замахнах с него и с едно движение само отсякох главата на Тракархис. Движението ми беше толкова мощно, а острието толкова добро, че успя да отсече врата докрай. Главата, така както си беше с маската, отскочи леко нагоре, след това някак бавно започна да пада. Тя тупна в кървавата локва, разстилаща се под тялото на Манто. След това подскочи още няколко пъти. Кръвта се разпръсна наоколо, а грозно разкривената уста на маската като че ли се опитваше да отпие от гъстата лепкава кръв на жрицата.
Задържах погледа си върху маската. Едно мимолетно желание се появи у мен. Дали да не отида да махна маската на Дионисий от отсечената глава и да се убедя, че това е Сатрис? После обаче това ми се стори напълно ненужно. Освен това трусовете ставаха все по-силни. Земята под краката ми се люлееше и танцуваше непрекъснато и само от време на време усещах допълнителни тласъци, които като че идваха точно под мен, от дълбините на земните недра.
Тялото на жреца се отпусна надолу и за малко щеше да ме повлече след себе си. Само бързата ми реакция ме спаси от това да не падна на пода. В този момент всичко се разтресе толкова силно, че за малко щях да подгъна колене. Обезглавеното, голо тяло на Тракархис беше паднало върху мъртвото тяло на жената, с която допреди малко се бяха преплитали в любовен екстаз. Сега от отсечения врат на Тракархис бликаше черна прокълната кръв, която се смесваше с кръвта на Манто.
Следващият трус дойде толкова бързо, че не успях да се обърна и да избягам извън сградата. Трусът бе толкова силен, че храмът започна да се руши. До мен падаха колони, камъни и парчета мазилка. Всичко това ставаше сред оглушителен трясък. Храмът се рушеше. Сега всичко щеше да зависи от бързината ми и от това да имам късмет. Опитвах се да избягам, но ми беше много трудно. От тавана падаха тежки камъни и големи парчета мазилка. В този момент мярнах, как една странична стена на храма рухна. Там обаче не се отвори дупка навън, през която да изляза. Оказа се, че това беше друго помещение, което също се рушеше, и от там, въпреки шума и тътена, дочух приглушен вик. Не, това беше по скоро вопъл.
Веднага разбрах. Ако Нефертари беше тук, тя беше държана като заложник. Отправих се към полуразрушената стая. Докато тичах, бях прибрал мечовете в каниите. Исках да взема ромфея на Тракархис с мен, но той беше паднал в локвата кръв и бе станал хлъзгав. Нямах време да се бавя и знаех, че времето, нужно да взема ромфея с мен, можеше да коства живота ми, затова го бях изоставил. Скочих в полуразрушеното помещение и там веднага видях Нефертари. Тя като по чудо не беше засегната. Стоеше в средата на стаята, а стените около нея се рушаха. Ръцете на момичето бяха завързани с грубо въже. Сега нямах време да я развързвам, нито да й кажа каквото и да е. Грабнах леката египтянка и се готвех да я изнеса навън. В този момент тя ми посочи нещо в ъгъла. Не можех да разбера какво искаше. Така, като я държах на ръце, се насочих към ъгъла. Осъзнавах, че всяко забавяне можеше да коства живота ни, но трябваше да разбера какво ставаше. Храмът скоро щеше да рухне и щеше да погребе всички тайни под себе си. Там в ъгъла имаше нещо. При други обстоятелства бих бил по-внимателен, защото ми се струваше, че купчината в ъгъла е жива и шава. Куче ли беше, или някакво друго животно? Сега нямах време да мисля, втурнах се натам. Подхванах купчината дрехи. Тогава видях, че това беше дете, то се бе свило като животинче. Момчето изскимтя и се опита да се изплъзне от ръцете ми. Аз обаче нямах време, грабнах го за дрехите. Те бяха прокъсани. Момчето беше толкова леко, че почти не го усетих. Вдигнах го и го държах в едната си ръка, върху другата бях преметнал Нефертари. Бързо напуснах рушащия се храм. Навън веднага побягнах към сградата, в която бяхме настанени да спим. Там заварих другарите си. Те вече бяха оседлали конете и ме чакаха. Целият ни товар беше по гърбовете на конете. Спътниците ми сигурно се бяха чудили къде съм и ме бяха изчакали. Когато ме видяха, в ръце с двете деца, искрено се зарадваха. Сградите около нас рухваха с оглушителен трясък. Исках да метна Нефертари и момченцето на гърба на Аспа, но при всеки трус конете полудяваха. Затова подадох поводите на Аспа и Парвати на Олджибай и Сиджими, а аз с двете деца в ръце напуснах рушащия се храм-прорицалище.