Докато тичахме надолу, никой не попита нищо за момчето, явно всички осъзнаваха, че сега нямаше време за изясняване. Конете се държаха като полудели. Те предчувстваха земните трусове и се мятаха като уловени риби всеки път, още преди земята да се е разлюляла. Парвати беше наострила уши и се изправяше на задните си крака или риташе силни къчове. Сиджими едва успяваше да удържа иначе толкова подчинителното животно. Все пак успяхме да излезем от храма навреме. Малко след това зад нас се чу ужасен трясък. Всички се обърнахме и видяхме как целият храм и всички сгради, заедно с крепостните стени, рухнаха зад нас. След това над постройките се появиха пламъци. Те отначало „облизваха” камъните, а скоро над руините се появи ярко зарево. В този момент в главата ми запищяха хиляди гласове. Писъкът премина във вой. Това не бяха обикновени гласове, а писъци на същества от преизподнята. Изведнъж ми се стори, че храмът е бил жива душа. Дали това не беше душата на Дионисий? Тези писъци на харпии или на някакви други, изчезващи души, не можеха да бъдат чути от моите спътници. Те не бяха материални гласове. Огледах се. Всички те наблюдаваха пламъците, а огнените езици, извисяващи се към небето, се отразяваха във влажните им очи. Останахме така известно време. Скоро усетихме, че повече нищо няма да се случи и един по един бавно се обърнахме и продължихме в мрака. Използвах времето, за да премисля събитията от тази нощ. Мислих за момчето. Кое беше то? Какво правеше там, затворено в помещението с Нефертари? Скоро се отказах да мисля за него. Всъщност беше станало така, както прорицателят бе казал. Оказа се, че аз убих и двамата, а тласъците на древната твърд под краката ни разрушиха храма. Ако предсказанието на оракула се сбъднеше, това означаваше, че някой ден ще властвам над света, а може би над всички светове.
Вървяхме през цялата нощ. Не бързахме. Качихме се върху гърбовете на конете чак призори, когато тласъците под краката ни отдавна бяха стихнали. Нефертари и детето поставихме върху гърба на Аспа. Връщахме се без водач, като разчитахме на паметта си. Тримата с Олджибай и Сиджими често се събирахме, за да решим накъде да тръгнем и да опресним спомените си. Аз настоявах да бъдем много внимателни. Бесите бяха магичен и мистичен народ. Спомних си писъците, които бях чул при събарянето на храма. Дали това не беше някакъв знак, изпратен към всички, които могат да го чуят? Дали бесите вече не знаеха за разрушаването на храма? Можеше ли храмът по някакъв начин да е съобщил кой е виновен за смъртта на Тракархис и Манто и за разрушаването на светилището? Не знаех, но настоявах да сме нащрек. В себе си връщах и връщах картините на случилото се през тази нощ. Вече бях напълно сигурен, че аз бях виновен за голямото земетресение, което все повече заглъхваше. От момента, в който бях пробол Манто, земята се беше разтресла за първи път. Аз като че бях отпушил някакъв план за саморазрушение на храма. Аз бях виновен. Храмът явно повече не можеше да съществува, а и нямаше смисъл, без прорицателите. Не знаех дали това е така, но ми звучеше много логично, а тук, в недрата на магичната Родопа планина, и реално.