- Няма да мръдна оттук, докато не ми върнете мечовете! - твърдо, но тихо казах аз.
- Какво правите!? Негово величество е предупреден, че идвате! Той и цялата му свита е готова и ви очаква.
- Няма да прекрача тази порта, докато не ми върнете мечовете.
- Но това е невъзможно! - изуми се плешивият патриций.
- Мечовете! - неотстъпчиво повтарях аз.
- Влезте, а после аз ще ви върна мечовете - с хлипащ глас ме умоляваше Марпалий.
- Мечовете! - продължих да повтарям. Бях се заинатил като магаре на мост.
- Влезте! Влезте, посланик! - умоляваше ме патрицият. - После! После ще оправим всичко!
- Няма да има после - твърдо казах аз. - Не може посланикът на шахиншаха да се яви пред императора на една от най-славните империи без оръжие! Аз не съм презрян търговец или селянин, за да ходя просто ей така! Аз съм воин и трябва да се явя пред Негово величество с оръжие на кръста!
- Ще ви дадем някакво оръжие - опита се да се измъкне Марпалий.
- Не! Ще вляза при императора въоръжен само с моите два меча!
Увещанията на Марпалий продължиха още известно време. След като се увери, че няма да вляза, той влезе през огромната вътрешна порта. Когато двете крила на вратата се отвориха, надзърнах вътре и видях огромно помещение, което явно беше главната тронна зала на императорите на Константинопол.
Марпалий скоро се върна и каза:
- Императорът е нетърпелив и ви очаква, посланик!
- Мечовете! - повтарях аз.
Той пак отиде в залата и пак се върна. Този път почти ревеше.
- Хайде, посланик, императорът е бесен! Каза да влезете!
- Той да дойде, ако иска - казах аз.
- Какво говорите?! - сви се като бито псе Марпалий. - Посланик, какво говорите?!
Така двамата с император Теодосий се намирахме през една зала разстояние, но всъщност бяхме толкова далеч.
При една от совалките попитах Марпалий дали императорът знае истинската причина, поради която не искам да го видя, но той не ми отговори.
- Намерете Маркиан и го накарайте да ми върне мечовете! - повтарях аз.
- Няма го Маркиан, не мога да му заповядвам - ревеше Марпалий. - Аз съм главен церемониалмайстор и всички тези са ми подчинени, но префектът е подчинен директно на Аспар. Аспар и Хризафий са двамата най-влиятелни хора след императора. Аз съм пряко подчинен на Хризафий, а Маркиан е подчинен на Аспар. Какво да правя?
- Не знам! - отвърнах аз. - Искам си оръжията!
- Какво правите, посланик? Ще ни вкарате в голяма беля, себе си и мен! - проплакваше съветникът.
Бях решил да не отстъпвам. Знаех, че ако сега направех крачка назад и се съгласях, щях да загубя мечовете си завинаги. В този момент това да си върна мечовете ми се струваше най-важното нещо в моя живот. Може би наистина беше така.
Времето се точеше неумолимо, а аз се бях заинатил. Бероес се опита да ме вразуми, но в този момент не исках да чуя никого. По някое време към мен се приближи Таис.
- Атила, какво става? Защо не искаш да влезем при императора? Ще ни вкараш в беля - каза тя. - Императорът е докачлив мъж и човек на честта. За много по-малко е убивал хора.
- Искам си двата меча! - казах аз.
- Толкова ли са важни за теб, че да жертваш живота на всички ни? - попита тя.
Чак сега се замислих, че с ината си наистина рискувах не само собствения си живот, но и този на спътниците ми. И ако за живота на Орест, Олджибай и Сиджими не се чувствах отговорен, защото те бяха воини и ме придружаваха по свой избор, ако станеше нещо с Таис, Нефертари и Бероес, щях да се чувствам зле. Те бяха слаби и беззащитни, имах ли право да решавам вместо тях?
Тъкмо се канех да се съглася и да вляза при императора, когато Марпалий се обърна и почти тичешком се отправи назад към широкото стълбище, откъдето се бяхме качили.
Стоях и не знаех какво да правя. В този момент зад нас се чу шум. От там се задаваше група войници. Виждах лъскавите им брони, те бяха облечени по същия начин както войниците, които ни придружаваха. Нима Марпалий беше отишъл да доведе повече войници и щяха да ни вкарат насила при императора? Това щеше да бъде насилие, прикритието ни не беше свършило никаква работа. Бяхме отложили нашата гибел само с една нощ, но пък каква нощ беше само!? Спомних си банята и удобното легло. Усмихнах се. Какво толкова, щях да посрещна смъртта тук, в двореца на василевса. Не беше толкова зле, щях да умра като воин. Наистина, нямах оръжие, но все щях да успея да убия някой от снажните преторианци. Тъкмо си избирах жертва, когато ми направи впечатление, че преторианските войници не се обръщат към нас, а също гледат учудени назад. Явно още не бяха схванали намерението на Марпалий или очакваха заповед от него.