Разбрах, че всичко е свършило, когато осъзнах, че се взирам в тъмното небе и звездите. Жените лежаха до мен и ме топлеха с голите си тела. Това беше най-приятната завивка, с която някога се бях завивал. Теодора беше свалила превръзката от очите си.
- Грях ли беше това? - питаше тя. Не знам към кого точно насочваше въпроса си, но й отговори Таис.
- Не! Зависи коя си.
- А това, че бях с жени, означава ли, че съм като жените от остров Лесбос?
- Хубаво ли ти беше? - на свой ред попита Таис.
- Да! - просто отговори Теодора.
- Жените от Лесбос са обичали само жени и не са искали мъже, а ти беше с Виктор. Не си като тях. Не мисли за това! - продължи Таис. - Не унищожавай прекрасния миг с притесненията и съмненията си. Беше такова, каквото беше. Не можеш да го измислиш повече. Сега притеснението и чувството за вина могат само да унищожат красотата на мига. Защо искаш да направиш това?
След като починахме достатъчно дълго и се почувствах напълно възстановен, за да мога да се изправя и да ходя, тръгнахме да се прибираме към лагера. Когато пристигнахме, заварихме всички да спят, само Олджибай тревожно ни посрещна.
- Твой, какво става? - попита монголецът. В този момент разбрах, че забавянето ни бе разтревожило моя пазач. Не казах нищо, само изтощен поклатих глава. Въпреки това се разгневих на себе си, че така бях притеснил мъжа, че въобще не се бях сетил за него.
Монголецът ни подаде по една мръвка, която бе заделил за нас и беше държал близо до огъня, за да е топла. Ние седнахме до огъня и набързо хапнахме. Жените не ядоха много, а аз доядох каквото остана от тяхната вечеря. След това легнах. От умора или от възбуда обаче, не можех да заспя. Лежах, гледах звездното небе и си мислих. Аз бях успял да възстановя модела на Шушандук. Успях да бъда с три жени. Това бяха две Лилит, една Ева и аз. Таис и Нефертари бяха Лилит, а Теодора - Ева. Всъщност това беше нивото на хората. Така се разпадаше Бог на четири, това беше златното сечение. Бях щастлив и преизпълнен от удовлетворение. Хубаво ли беше? Да! Щастлив ли се чувствах? Да! Бях ли усетил някакво доближаване до Бог? Да! Бях разбрал как се чувства Бог и исках да бъда като него.
Разбрах обаче, че трябваше да се опитвам да отделя плътското удоволствие и удовлетворение от духовното. Така че наистина не можех да разбера дали бях изпълнил това, към което се бях стремил толкова много време и което ми бе предала Шушандук.
Сутринта станахме. Връщането ни към Филипопол премина без никакво произшествие. От Теодора и Таис разбрах, че момчето, което бях взел с нас, се казва Лъв и е от местните беси. То било избрано да служи в храма, но нещо се провинило. То говореше малко и беше много притеснено. Жените се грижеха за него и непрекъснато го хранеха. Малчуганът беше видимо доволен от това и лакомо поглъщаше всичко, което му предложеха.
Аз бях нащрек, защото постоянно очаквах някаква мъст от страна на бесите. Опитвах се да не предавам своето напрежение и на останалите мъже. Когато обаче напуснахме планината и поехме из равнината, си отдъхнах. Пред нас се бе ширнало полето, виждахме нивите с пшеница, слънчоглед и ръж, които като златни квадратчета бяха разсекли равнината. Пред нас забелязвах тепетата и знаех, че там е Филипопол, ние обаче не се насочихме към града. Най-далеч се извисяваше тепето Кендрисос и аз поведох хората натам. Исках да се приберем с Нефертари във вилата на Орест.
На следващия ден навлязохме в атриума на вилата. Учуди ме, че никой не излизаше да ни посрещне. Какво беше станало през времето, в което бяхме в планината? Дали филипополският епископ Валент беше дошъл и погребал Фиробс и Полинек по християнски? Къде беше отишъл Орест, къде бяха прислужниците? Докато бях в планината, почти бях забравил за Пинас и за предизвикателството му към мен. Колко ли време оставаше до нашата гладиаторска среща?
Стоях върху гърба на коня и все още очаквах някой да ме посрещне, но из двора и вилата не се забелязваше никакво движение. Най-накрая разбрах, че сам трябва да сляза от коня. Тъкмо се канех да го направя, когато някаква черна сянка изскочи от вратата до мен. Всъщност с периферното си зрение забелязах, че от всяка врата на вилата като дим, като сянка изпълзя нещо черно. Докато разбера какво става, ме сграбчиха десетина силни ръце. Съпротивлявах се. Борих се, но ръцете бяха много и силни. Все още не можех да разбера какво се случваше. Истина ли бе това, реалност ли бе, или някаква илюзия? Дали не беше някое от онези състояния, в които често изпадах?
Не! Ръцете ме повалиха и притискаха все по-силно към земята. Въпреки съпротивата ми, те не ме отпускаха нито за миг. Чувствах как свалят колана ми и ме обезоръжават. Не можех да погледна към моите спътници, но бях сигурен, че черните сенки се бяха нахвърлили й върху тях. Дали това бяха хора, или някакви безплътни същества, може би демони? Скоро си отговорих на този въпрос. Съществата, облечени в черни, груби дрехи с качулки, бяха хора. Борбата ни бе толкова ожесточена, че аз чувствах зловонието, което излизаше от устните им. Чувствах дъха на кромид, чесън, прокиснало вино и мръсна уста. Догади ми се. Скоро ръцете ме обърнаха по лице. Почувствах как някакво грубо въже пристяга китките ми и ръцете ми бяха завързани. Какво ставаше? Кои бяха тези хора? Защо ни нападнаха и вързаха? Почувствах как ме повдигат от земята и ме понесоха нанякъде с лице надолу. На няколко пъти се опитвах да повдигна глава, за да видя къде ме водят и кои са нападателите ми, но всеки път получавах юмруци по тила. Скоро бях въведен в тъмно помещение. Мъжете, които ме носеха, не се интересуваха от това дали ме боли и как се чувствам. Те ме държаха със завързани ръце и от това много ме болеше. Ако не бях български воин и не бях научен да търпя и да издържам на болка, сигурно щях да крещя. Мъжете ме хвърлиха върху пода, без да се интересуват дали ще се ударя и как точно ще падна, по лице или върху врата си. Ударът беше много силен. Зъбите ми изтракаха силно, заплашвайки да се изпочупят. В този момент се опитах да изуча помещението, в което бях затворен. Ръцете и краката ми бяха завързани с дебело грубо въже и не можех да се обърна. Лежах и вдишвах дъха на земя от пода. Опитах се да разхлабя въжето, което се бе впило в ръцете и краката ми. Отначало ръцете ме заболяха много, но после изтръпнаха и престанах да ги чувствам.