Лежах така толкова дълго време, че дишането ми се затрудни. Вдишвах с усилие от спарения, миришещ на мухъл, въздух. Исках да се огледам, но не можех. Исках да видя.дали в помещението имаше друг човек, който да ми помогне да се обърна и така да облекчи положението ми, но не можех да вдигна глава.
Мина цяла вечност преди в стаята да влезе някой. Тъкмо се канех да го заговоря, да разбера какво е станало, да го помоля да ме обърне по гръб, когато той ме ритна отстрани. Измучах и се свих. Болката беше силна. Тъй като ударът беше неочакван за мен и дойде изневиделица, ме заболя много.
- Неверник, куче, псе - извика мъжът и ме ритна още няколко пъти, този път обаче аз бях подготвен.
След това човекът излезе. Отново лежах в мрачното помещение и знаех все толкова. Лежах и си мислех кои наши врагове може да ни бяха заловили. Дали това не бяха някакви бандити, нападнали имението на Орест? Каква беше участта на останалите ми спътници и най-вече на трите жени? Къде беше Орест? Къде беше властта и войниците на Флавий Мантан? Дали пък не бяха беси, които ни отмъщаваха за разрушаването на Дионисиевото прорицалище? А може би бяха хуни, които отново бяха превзели Тракия и се намирахме в ръцете на Едекон?
Лежах, вдишвах плитко и често и си мислех за тези неща. По някое време вратата се отвори, нечии груби, но силни мишци ме хванаха за извитите и завързани зад гърба ръце. Извиках от болка. Мъжете ме вдигнаха, без да се съобразяват с това, че ме боли. Стенех от болка, а краката ми се влачеха по земята. След това гърбом ме хвърлиха върху някаква каруца. Паднах върху дъното на каруцата, а погледът ми премина през една цепнатина и можех да виждам земята отдолу. За съжаление вече беше вечер и не успях да разбера накъде ме отвеждаха. Все пак скоро тръгнахме. Каруцата подскачаше ужасно, всяка неравност и камъче ме караше да страдам и да стена от болка. Тялото ми, захвърлено на пода със завързани крака и ръце, се мяташе и удряше в дървените летви на дъното всеки път, щом каруцата подскочеше. Болеше. Болеше много. Лицето ми се разрани от ударите. Треските се забиваха в плътта ми и разкъсваха дрехите ми, които се бяха превърнали в дрипи.
На няколко пъти се опитах да завържа разговор с тези, които караха каруцата, но друсането беше толкова силно, а гласът ми толкова немощен, че аз самият не можех да чуя думите си. Скоро се отказах. Продължих да се взирам в тичащата под погледа ми земя. Сега тя ми се струваше като река, която изтичаше пред очите ми. Тъмнината спомагаше за това усещане.
Въпреки че почти нищо не виждах, скоро все пак разбрах, че ме водеха във Филипопол. Чух разговора между нощната стража на портите на града и хората, които караха каруцата, след като измина точното време, нужно за изминаване на разстоянието от вилата до Филипопол. След това каруцата тръгна из каменните улици на града. Страданието ми се увеличи, защото каруцата подскачаше като пощурял жребец и вдигаше неистов шум. Не след дълго нечии силни ръце ме повдигнаха и ме стовариха в някакво тъмно помещение. Исках да говоря с мъжете, опитах се да ги попитам нещо, но самият аз не познах думите, които излизаха от устата ми.