- Скоро ще умреш, куче! - каза единият от мъжете.
- Сатаната говори с устата му - каза другият, - чуй, използва някакви неверни думи!
Наистина, в опита си да говоря бързо и разбираемо, в речта ми се промъкнаха български, персийски и всякакви други думи.
Мъжете ме хвърлиха върху влажния под. Той миришеше на мухъл и нечистотии. След това, за мое голямо облекчение, развързаха ръцете и краката ми и ме изоставиха. Лежах така захвърлен и безпомощен върху пода. Исках да се раздвижа и да стана, но не успях. Ръцете и краката ми бяха изтръпнали и не можех да ги помръдна. Всъщност отначало въобще не ги чувствах и не можех да се движа. След доста време започнах да свивам пръстите на ръцете и краката си. В помещението беше толкова тъмно, че не виждах нищо, все пак не успях да доловя ничие присъствие. Бях сам. Според мен бях сам. Опитах се да извикам или да попитам нещо, но пак нищо не излезе. Отговор не получих. Може би наистина бях сам. След доста време седнах. Мислех за участта си. Какво беше станало? Кой ни бе нападнал и пленил и защо? Къде бяха двата меча-близнаци?
Седях и мислех, а главата скоро ме заболя от толкова много мислене. Напрягах се, опитвах се да си спомня всеки образ, всяка дума. Кой можеше да ни е нападнал и отвел към филипополския зандан?
След доста време започнах да ставам. В помещението беше все така тъмно. Спомних си, че от вилата на Орест ме бяха довели до тук през нощта, според мен бях седял толкова дълго в тъмното помещение, че скоро трябваше да започне да се развиделява. Ако имаше прозорец, трябваше да видя скоро зората. Такава обаче не виждах. Никаква светлина не достигаше до мен. А дали очите ми не бяха увредени? В този момент се сетих за това, че християните ослепяват своите владетели, които могат отново да претендират за престола. Аз обаче на бях такъв. Наистина, бях канартикин, но това никой не знаеше. Това, че не виждах светлина, можеше да означава, че съм в килия без прозорец и каквато и да е пролука към чист въздух. Като нищо можеше да съм затворен в някоя подземна килия, в която никога не проникваше светлина. Това ме отчая още повече. Седях, а мислите ми се лутаха като нощни птици, летящи в гъста гора. Те пърхаха безшумно с криле и се щураха между клоните. Мислех за храма и неговото събаряне, образи от битката ми с жреца се смесваха с думи, казани от Фиробс. Спомнях си Бероес, някакви приливи на надежда и вяра, че това е само лош кошмар, от който скоро ще изляза, се редуваха с моменти на отчаяние. Щях ли да съм жив след още малко време? За какво щях да бъда наказан? Хуните ли ме бяха застигнали, бесите или дългата ръка на Кирил Александрийски? Дали това не беше някаква шега?
После се сетих, че един от тези, които ме бяха носили, ме бе нарекъл „куче” и „Сатана”. Това бяха християни. Вече бях почти сигурен в това. Сега трябваше да се стегна. Скоро се изправих на крака. Те отказваха да ме слушат и заплашително се огъваха под тежестта на тялото ми. Чувствах изгаряща жажда. Вода. Исках да пия вода. Потърках устните си и разбрах колко сухи и напукани са те. Не чувствах глад, но бях толкова жаден. Бавно пристъпвах из помещението и търсех вода. Опипом го преминах цялото. Подът беше влажен, но никъде не открих вода. На няколко пъти паднах на колене и, пълзейки, търсех вода. Килията беше малка, без прозорци, а от едната й страна имаше дебела желязна решетка. Продължих да я обикалям с надеждата да открия вода. Огън като че изгаряше вътрешностите ми. Лицето ми се бе затоплило и тлееше с пулсираща болка. Колко време щяха да ме оставят тук? Който и да ме беше похитил и затворил, ако искаше да не умра, трябваше да ми предложи вода и храна.
Седнах и се опитах да говоря, да произнеса дори една дума. Езикът ми, сух и набъбнал, отказваше да се обърне в устата ми, която беше толкова суха, все едно в нея имаше пясък.
След това ме обзе отчаяние. Може би някой искаше да умра тук, без да ме убива, да ме остави да изтлея в тази мръсна, влажна, воняща килия. Най-тъжното беше, че щях да умра от жажда в това влажно подземие. Опипвах пода и чувствах влагата. Облизах мръсния камък. Не задоволих жаждата си, но поне нещо правех. Поне се борех. В помещението миришеше на човешки нечистотии, явно преди мен някой беше пикал и срал тук. Не можех да разбера къде точно, но и не ме интересуваше. Бях толкова жаден, за мен най-важното нещо беше да оцелея. След това започнах да лижа камъка в помещението, на няколко пъти налапвах някакви животинки. Докоснах и няколко големи плъхове. Козината им беше влажна. Ако можех да заловя някой от тях, бих изстискал живителната влага от козината му в устата си. Сега обаче нямах сили да заловя плъх.