Всичко това продължаваше цяла вечност. Сигурно се държах като обезумял. Ту ме заливаха вълни на надежда и започвах да лижа вонящите камъни, ту се отчайвах, просвах се на пода и в това вцепенено състояние оставах да лежа, без сам да осъзнавам колко време. Не спях, но не знаех колко време съм останал така. Някакви видения ме нападаха, отделни мисли, образи, думи никога не произнесени се мушваха в устата на този или онзи. После сънувах, мислех, получавах видения или пък може би кошмари. Изведнъж се стресвах и разбирах, че съм бил заспал. Най-честата причина да се стресна беше това, че плъховете ме нападаха, те се катереха по мен, както моряци удавници драпат да се покатерят върху останките на потъващия им кораб. Стрясках се, когато някой плъх ме захапваше. Тогава извиквах от болка. Размърдвах се и започвах да удрям и ритам напосоки, като се опитвах да засегна досадните животинки. Така ли щях да умра, изяден от плъхове? Тук ли щеше да бъде лобното ми място? Не биваше български воин да умре тук по този начин! Борих се за живота си. Плъховете обаче ставаха все по-силни и нагли. Те вече ме нападаха открито, а аз отслабвах все повече. Вече нямах сили да се браня и изгарях отвътре. Този огън беше толкова силен, че скоро щеше да ме изгори.
Лежах и мислех, току-що бях отблъснал поредното нападение на гнусните същества и се готвех за следващата атака, когато в далечината видях някаква светлина. Опитах се да погледна натам, но това беше поредното видение. Бях вперил поглед към светлината. Отначало не виждах нищо друго освен пламъка, който разпръсваше мрака. После видях, по-скоро почувствах някакво видение. Някаква жена, Дева Мария носеше тази свещ. Жената, ако въобще беше жена, носеше дрехата си преметната над главата и като се движеше, се разтваряше. Така бях виждал да рисуват Девата. Какво означаваше това? Опитвах да видя, но очите ми бяха отвикнали от светлината.
Плъховете въобще не реагираха на светлината. Това може би означаваше, че тя беше само в главата ми.
- Кой е? - все пак успях да кажа аз. Думите ми обаче се разнесоха из помещението като шепот.
- Виктор - чух нечии женски нежни думи. - Виктор...
- Аз... Кой е? - прошепнах аз. Опитвах да говоря високо, но усилието ме смачкваше. Добре, че все още имах сили да шепна.
- Как си, Виктор? - жената се приближи до мен толкова близо, че усетих аромата й. Това беше миризмата на живота, на обичана от мен жена. - Аз съм Теодора.
- Теодора... - повторих аз. В първия момент името не ми говореше нищо, после се сетих. - Теодора. Какво става? Къде съм? - питах аз.
- Нападнаха ни параболани. Нашият епископ Валент е поискал помощ в борбата срещу езичниците от Александрийския епископ Кирил. Той е пратил параболани. Лоши неща се случват във Филипопол.
- Вода! - прошепнах аз. От това, че говорех, още повече се изтощавах. Вече почти не можех да различа думите, които сестрата на Приск произнасяше.
- Не съм донесла вода, нося ти храна.
- Вода! Вода! - шепнех настоятелно.
Жената разбра каква грешка бе направила и отиде нанякъде. Върна се след цяла вечност. Тя се забави толкова много, че на няколко пъти ми се стори, че е била видение, плод на изтощения ми до краен предел ум.
Събудих се от нечие докосване. Виждах жената, която през решетката ми подаваше вода. С треперещи ръце поех дървената чаша. Това беше същата онази чаша, която през цялото време бях носил на бойния си колан. Това означаваше, че Теодора бе видяла и мечовете-близнаци.
- Къде? Какво? - объркано питах аз, но стисках дървената чаша, повдигнах я, толкова тежка ми се струваше в момента тя. След това с треперещи ръце поднесох чашата до пресъхналите си устни и пих. Първата глътка потъна в устата ми, както първите капки дъжд в пустиня. Тя не остави никаква следа. След това пих жадно, тресейки се от възбуда. Ушите ми бяха заглъхнали, цялото ми съществуване се беше свило до това да пия и за нищо повече не мислех. Чувствах се като животно, като звяр. Скоро вдигнах чашата нагоре. Останах така, исках всяка капчица да влезе в устата ми.
Докато пиех вода, отдалеч чувах думите на Теодора. Бях лежал в подземието на затвора повече от три дни. Ромейката ме посещаваше, защото беше подкупила стражата. При мен в затвора били затворени и Таис, Нефертари, Сиджими, Олджибай и Бероес. Всички ние сме били в отделни килии, като най-опасни врагове на вярата и императора. Орест, Теодора и Приск били отишли при Флавий Мантан. Тракиецът искал да ни помогне, но не можел. Четиримата мислили как да ни спасят, но нищо не зависело от Флавий Мантан. Властта практически била в ръцете на епископ Валент, а Флавий бил държан под домашен арест. Из града вилнеели параболаните на Кирил. Дори се говорело, че самият Кирил Александрийски скоро щял да пристигне във Филипопол.