Моите спътници били затворени, защото сме чужденци, езичници и неверници. Според параболаните именно ние сме провокирали филипополци да се държат по този начин.
Изведнъж, тъй като бях изпил пълната чаша, ме прониза остра болка в корема. Може би не биваше да изпивам цялата вода, но само преди миг никой не можеше да ме спре и да ме накара да отделя устните си от чашата. Сега, разбира се, съжалявах и разсъждавах. Легнах на земята и започнах да се треса. Беше ми лошо.
- Виктор, какво става? - чух тихия глас на ромейката. Той обаче идваше толкова отдалеч...
Събудих се. Лежах върху някакъв мръсен, влажен под. Около мен беше тъмно. Какво ставаше? Къде се намирах? Скоро спомените ми започнаха да се връщат. Все още се намирах в мрачната килия във Филипопол. Теодора ми беше дала да пия вода. Опипах около мен и напипах чашата. Отворих широко очи, за да видя къде беше Теодора. Оттогава обаче сигурно беше минало много време и тя си беше отишла. Намирах се във Филипопол и бях държан тук в зандана от параболаните на Кирил - това ми беше казала Теодора.
Седнах. Сега се чувствах по-спокоен. Държах чашата в ръце и скоро разбрах, че тя бе най-ценното нещо, което можех да имам. Спомних си всички думи на Теодора. Всичко ми беше ясно. Отново бях жаден. Този път вече имах чаша. Щом помещението беше влажно, някъде трябваше да има място, откъдето да тече вода. Как не се бях сетил по-рано? Явно изтощението и жаждата ми бяха пречили да мисля трезво. Опипом затърсих и го открих. В стената имаше място, откъдето бавно се отцеждаше капчица след капчица. Този път аз бях излязъл победител. С нокти зачегъртах камъка. Той беше влажен и рехав. След това поставих чашата под това място. Усетих как няколко капчици се отцедиха и капнаха в нея. Това ме успокои. Сега само трябваше да бъда търпелив и да внимавам някой плъх да не събори чашата. Седнах до нея и започнах да я пазя. Вече познавах цялото помещение. Седях така пред чашата, в която се процеждаше вода, и изглеждах все едно се моля.
Докато чаках си мислех за лицемерието и двуличието на християните. Те говореха за мир, за милосърдие, проповядваха любов, но бяха не по-добри от всички останали лоши хора. Те бяха със зли и мръсни души. Тук ме бяха затворили и не знам вече от колко време не се смилиха да ми донесат вода или храна. Те ме бяха оставили да умра. Бяха се отнесли към мен по същия начин, по който езичниците постъпвали с първите християнски светци. Този затвор беше по-лош от онзи в Индия.
По някое време се сетих, че навън беше лято. Бях благодарен, че е така. Всъщност тук, в подземието, не виждах светлина, но все пак сигурно беше по-топло. Какво ли щеше да бъде, ако навън беше зима? Сигурно отдавна вече нямаше да съм жив.
Освен плъхове, ме нападаха някакви малки гадинки, които ме хапеха. Аз се бранех от тях, като се удрях, бях сигурен, че кожата ми вече е зачервена и напукана до кръв. Тялото ми страдаше и се опитваше да размъти разсъдъка ми, но аз се борех да запазя яснотата на мислите си. Мислех. Опитвах се да мисля много. Не мислех само за това, което ми се случваше, а и за философия, за Бог, за Тангра.
Пиех вода от чашата и така мъките ми се облекчаваха. Скоро ме нападна гладът. Представях си, че гладът и жаждата са като мои врагове. Те бяха вълци, които ръфаха корема ми и ме караха да се търкалям в отчаяние. Кой беше по-опасен? Не можех да реша. Болката беше толкова силна, че едва издържах. Не можех вече да се изправя на крака, защото от слабост отново падах на земята. Така животът ми продължи в някакво полусъществуване. Бях отчаян. Явно нямаше да оцелея. „Къде беше храната, която Теодора ми бе предлагала?” Сетих се. Теодора ми беше предложила храна, но аз бях поискал вода. Ромейката едва ли бе отнесла храната със себе си. Тя сигурно я беше оставила до решетките. Вълна на надежда ме обзе. Представях си нежната ръка на ромейката, която поставя храна до решетката. Разтреперих се от вълнение. Вече пълзях към решетката. Трескаво милвах всяко желязо и търсих храна. Треперех. Търсех я навсякъде, но не я открих. Колко време беше минало, Откакто Теодора ми беше на посещение? Не можех да определя, но бяха минали поне два-три дни. Дори да беше оставила храна, тя отдавна беше изядена от плъховете.
Отчаях се и се проснах на пода. От очите ми капеха пресъхнали сълзи. Защо не се бях сетил по-рано да взема храната? Тогава бях припаднал. Сега съжалявах за това. Защо не бях взел храната и тогава да припадна.