Не знам колко съм лежал така. По някое време дочух шум и далечни провлачени стъпки. Отворих очи и се опитах да вдигна глава, за да видя кой беше новият ми посетител. Сърцето ми трепна. Ако беше Теодора, този път нямаше да откажа храната. Не биваше обаче да допускам грешката от предния път. Трябваше да ям бавно. С последни усилия седнах. Приготвих се за ядене. Скоро обаче разбрах, че този, който идваше, не беше Теодора. Спомнях си леката походка на тази, която приличаше на Дева Мария, сега стъпките бяха провлачени и тътрещи се по пода. Този човек не беше Теодора. Опитах се да видя кой стои зад светилника, но не успях. Очите ми бяха отвикнали от светлината и се извръщах настрани.
Човекът вече беше съвсем близо до решетката. Като криех очите си с ръце, се опитвах да се взра към светлина.
- Храна! - успях да промълвя аз. В този момент мъжът заговори, а гласът му беше толкова силен, че ме разтърси. Разбрах, че, освен от светлина, бях отвикнал и от силен шум. Тук в подземието цареше вечен мрак и тишина. Слушах клокочещия глас на мъжа и не разбирах нито думичка. Скоро разбрах, че той повтаряше:
- Покай се! Покай се в името на Христа!
Нищо не разбирах. Какво искаше този от мен?
- Храна! Храна! - повтарях аз. В този момент нищо друго не ме интересуваше.
- Покай се в името на Христа и приеми неговото кръщение! - извика мъжът.
- Храна! - извиках аз. Ядосах се, че мъжът не ме разбираше, а може би не ме чуваше. Какво ме интересуваше Христос, когато бях толкова гладен?
- Покай се и приеми Христовото посвещение - извика мъжът.
След като посвикнах малко с искрящия пламък, погледнах към човека. Той държеше свещ пред себе си. Сега вече можех да разгледам чертите на лицето му. Той имаше груба и белезникава кожа. Лицето му беше осеяно с белези и страшно много приличаше на зурлата на свиня. Веднага го оприличих на глигана, който съвсем наскоро бях убил. Вместо косми и брада, мъжът имаше четина. Ако лицето на един човек можеше да покаже неговата интелигентност, този мъж трябваше да бъде сред най-простите хора, с низки страсти. Веднага го намразих. Мразех всички като него. Сред българите нямаше такива хора. Вече се бях запознал с такива като него. Те бяха селяни, живеещи в някое затънтено селце, прости и елементарни. Когато отидеха в града, ставаха част от най-нисшите слоеве, които живееха в градската клоака. Тези хора живееха там в своя среда. Когато приемеха християнството, те ставаха жестоки фанатици. Точно такива бяха параболаните в Александрия.
Мъжът пред мен наистина беше параболан и той беше от Александрия. Това можех да определя по дрехите му. Толкова добре познавах облеклото на параболаните от Египет, освен това мъжът говореше гръцки като египтянин. Дали той знаеше, че аз съм един от хората, които Кирил мразеше най-много? Че съм познавал Давос и Аспасий, че съвсем наскоро се намирах в Александрия? Там обаче имах влиятелен приятел - Орест, префектът на града. Флавий Мантан въобще не разполагаше с такава власт. Вгледах се в очите на мъжа и се питах, знае ли той кой съм? Ако знаеше, работата ми беше спукана. Ако те знаеха, че съм онзи от Александрия, скоро нямаше да изляза от този зандан, всъщност едва ли някога въобще щях да видя слънчева светлина. Макар мисълта да бе зловеща и ужасна, сега тя не ме притесни особено. Пред мен се бе озъбил гладът и всичко останало ми се струваше незначително и далечно.
Този мъж наистина беше глупав. Той беше дошъл тук и се опитваше да ме накара насила да приема христовата вяра. Как можех да приема вярата на Христос насила? Та самият Христос винаги беше настоявал хората да разбират и да приемат възгледите му осъзнато, а не насила.
Погледнах сериозно мъжа и казах, Доколкото можех, с твърд глас:
- Как не те е срам, да се възползваш от това, че съм в безпомощно състояние!? Ако беше истински християнин и имаше милост в сърцето си, нямаше да издевателстваш над мен, а щеше да ми предложиш храна. Щеше да подкрепиш моя дух и тогава щеше да искаш да чуя божието слово и да го приема. Ти обаче не познаваш милосърдието, а жестокостта. Ти си идиот, от тези най-опасните. Толкова си тъп, че сам не можеш да го осъзнаеш. Насилието поражда съпротива. Аз съм велик воин, а ти си измет. Ако бяхме на свобода, ти щеше да бъдеш храната, с която аз се храня. Не! Аз дори не те харесвам за храна. Ако те изям, ще повърна! Толкова ме е гнус от теб! Как смееш да ми говориш тези глупости! Ти си срам за християнството! Ти си срам за Христос! Ако Спасителят можеше да те види, щеше да се отрече от теб и от себе си! Всъщност той нямаше да се отрече, защото сърцето на Учителя е изпълнено с милосърдие и към най-нисшите духом, а не е като твоето!