- Не плачи за мен! Ако ти виждаш бъдещето, ще разбереш, че аз съм свободен воин на Тангра. Ще ме видиш в степта, там, яздещ свободния си кон, размахващ мечовете над главата си, сразяващ своите врагове. Тогава ще разбереш, че тези, които са ме оковали тук, са мъртви и за тях ще плачеш, не за мен. Моята душа е свободна, тя е там, в степта, защо плачеш?
- Не плача! - отвърна Теодора.
- Кажи сега какво става?
- Из града обикалят групички християни, но те не са от Филипопол, а са пристигнали от далечна Александрия. Мръсни, вонящи и прости хора, те плашат всички нас. Те преследват всички филипополци, все едно са им лични врагове. Бият хората, крадат и безчинстват. Чувстваме се все едно сме под обсада. Дори при нашествието на хуните не се чувствахме толкова зле. Тогава поне знаехме кои са враговете, днес не знаем срещу кой да се борим.
Хората се спотайват и си шушукат. Всички знаят, че Флавий Мантан вече не държи властта в ръцете си, сега тук управлява Валент. Той обаче е нерешителен човек и със сигурност градът се управлява от чужденците. Това, което се чу последно, е, че християните са решили да проведат едни последни игри. Последни за целия свят, последни завинаги. Това ще бъде краят на всички празненства и шествия, организирани в чест на Дионисий и на езическите богове.23 Тъй като християните не желаят да си цапат ръцете, те искат да проведат едни последни гладиаторски борби, в които всички останали гладиатори да се избият помежду си. Така те целят да покажат на хората края на езичеството и в същото време превъзходството си над езичниците. Искат да покажат, че глупавите, жестоки гладиатори сами ще се избият помежду си. По този начин искат да накарат хората да вярват, че самоунищожението е залегнало в самото езичество, че Бог желае да няма повече шествия и гладиаторски борби. Така ще унищожат гладиаторите, всъщност те сами ще се унищожат и в същото време християните няма да цапат ръцете си. Те ще направят това пред погледите на всички.
- Това ли са решили? - попитах аз.
- Така се говори.
- А какво става с другите?
- Юксеус и всички останали гладиатори са затворени на различни места в града.
Те били арестувани, когато Валент дошъл да погребе телата на Полинек и Фиробс. Със себе си вместо монаси Валент водил параболани, те изведнъж захвърлили расата си и заловили беззащитните, жалещи гладиатори.
- С всички тях ли се отнасят по този начин? - казах аз и разперих ръце, за да подчертая колко зле съм.
- Не знам. Нямам достатъчно злато и сребро, за да посетя всеки един от тях.
- Теодора, много ти благодаря, че ме посещаваш и подкрепяш в този труден за мен момент. Може ли да те помоля за една последна услуга?
- Кажи, Виктор.
- Когато ме задържаха, ми отнеха оръжията - двата меча. С тях беше и чашата. Предният път ти ми донесе чашата, там, където е чашата, трябва да са и мечовете ми. Знаеш ли къде са?
- Чашата ми я даде един мъж, чужденец, от александрийците, той стои в стаята на пазачите. Грозен, груб и прост човек, в лицето прилича на свиня.
Въздъхнах с облекчение. Знаех за кого говореше Теодора. Оръжията ми се намираха в ръцете на този християнин. Той едва ли можеше да оцени какво богатство представляваха. Замислих се как да си ги върна. Какво трябваше да направя?
Теодора усети, че мислите ми ме поведоха в друга посока и се приготви да си тръгва. Благодарих й горещо. Всяка подкрепа тук, в това място, ми беше много нужна и ценна. Докато наблюдавах отдалечаващата се ефирна фигура на ромейката, пожелах да изляза от този зандан колкото се може по-бързо. Исках да видя слънцето и да стопля костите си на неговата топлина, исках да вдишам чист въздух, да се почувствам свободен и в ръце отново да държа мечовете си. Исках всичко това да се случи колкото се може по-бързо.
След това отново потънах в тихото съществуване на затвора. Сега вече ме хранеха, не знам дали ромейката беше платила за това, или християните се смиляваха над мен и си даваха сметка, че без храна, ще умра. Те сигурно вече не искаха да ме убиват от глад и да изгния тук в подземията, може би решението им да се бием на арената ги караше да ни хранят.
По някое време при мен отново дойде мъжът със свинското изражение. Гледах малките свински очички, те бяха приближени и още повече засилваха усещането, че пред мен стои не човек, а сбор между човек и прасе.
- Покай се в името на нашия бог Исуса Христа! - викаше той.
Не исках да слушам за никакъв бог. Освен това знаех, че богът на този звероподобен човек няма нищо общо с бога на Давос и това, което аз бях научил за Спасителя. Не исках обаче да споря с него. Сега това не ме интересуваше, защото знаех каква участ са ни отредили християните. Исках да направя нещо, за да се подготвя, но не можех. Когато се изправех, едва стоях на краката си.