- Покай се! - продължаваше да крещи мъжът. Това обаче не ми пречеше, аз го погледнах и се опитах да извикам.
- Къде се мечовете ми? Искам си ги!
- Какво? - мъжът явно ме беше чул.
- Къде са мечовете ми? - крещях аз, но от устата ми излизаше само някакъв тих хрип. Бях отвикнал да говоря и бях отслабнал дотолкова, че нямах сили да извикам. Как щях да се бия на гладиаторските борби? Не знаех. Мъжът ме изгледа продължително. Когато вече мислех, че ще ми каже това, което исках да знам, той продължи да крещи, че съм неверник и да приема христовата вяра. Отпуснах се и седнах на пода. Усилието, което бях вложил, беше прекалено. Мъжът крещя още известно време, но по никакъв начин не привлече вниманието ми. След това изсипа голяма дървена кофа с помия в копанята ми и, мърморейки си нещо под носа, с куцащата си походка тръгна да си ходи. Аз изчаках още известно време и се нахвърлих върху храната. Лочих от копанята и бях толкова щастлив. Днес храната, която ми изсипа мъжът, беше много повече от друг път. Дали с думите си не го бях накарал да се смили над мен? Стана ми интересно защо той пак бе решил да говори с мен и защо изсипа толкова много храна. Тези въпроси останаха без отговори, защото скоро се отдадох на ядене. Давех се и нямах време да мисля за разни незначителни неща.
Събуди ме шумът от гласове и стъпки в тъмния коридор пред мен. Все още не бях успял да се разсъня и да разбера какво става, когато дочух шум от отваряне на желязната решетка. Какво ставаше? Хората, които влизаха в затвора, бяха повече от един. Освен това те влизаха при мен. За миг, само за миг сърцето ми се сви. Колкото и да бе странно, бях свикнал да мисля за клетката, в която бях затворен, като за собствен дом. Макар да бях номад, бях започнал да мисля като ромей. Изпитах ревност и притеснение от тези мъже, които сега навлизаха в моята лична територия. Не се замислих, но си дадох сметка колко извратено е всичко това.
Мъжете бяха трима. Вече се бях разсънил достатъчно, за да проумея, че това не беше сън и тези наистина влизаха при мен. Те ме приближаваха. Понеже идваха от светло, очите им още не бяха привикнали към мрака и виждах как се балтаят пред килията ми. Аз веднага разбрах, че ще ме извеждат, изправих се бързо, приближих се до стената и грабнах чашата, която бях поставил там. Не исках да се отделям от чашата, освен това тя за пореден път ме бе спасила и аз исках да я имам до себе си.
Не знам дали отново щях да се върна тук. После се замислих. Всъщност аз може би отивах на сигурна смърт. Ако християните бяха решили всички заловени гладиатори да се бият до смърт, това означаваше, че от тях само един щеше да оцелее. Дали аз бях най-достойният и добър сред гладиаторите? Едва ли. Това означаваше, че ще трябва да се изправя пред всичките си приятели и срещу Пинас. Толкова време бях очаквал битката с най-добрия гладиатор, бях изпитвал колебания и терзания. Дали бях готов да се бия с него и да го победя? Не! Та аз не се бях готвил сериозно още от времето, в което Фиробс беше жив. По време на цялото ни пътуване до Дионисиевото прорицалище се бях упражнявал съвсем малко, а след това, затворен в този зандан, бях отслабнал дотолкова, че едва успявах да се изправя на крака. Как щях да се бия? Как щях да се изправя срещу когото и да е? За каква победа въобще мислех? Аз бях жертва. Преди малко си бях пожелал да не се изправям срещу някого от приятелите на Юксеус, а срещу Пинас, сега вече не знаех какво да си пожелая. Докато всичките тези мисли минаваха през главата ми, мъжете ме бяха открили в тъмното почти опипом. След това, без да е нужно, бяха извили ръцете ми назад и сега ме завързваха. Не се съпротивлявах, но въпреки това усилието ме смаза. Така ме поведоха нанякъде. Бях се отпуснал, но завързаните ми ръце ме боляха, а краката ми се удряха в пода, докато мъжете ме влачеха из някакви тъмни коридори и подземия, вонящи на мухъл, влага и нечистотии. След това ме изкачиха нагоре по тесни стълби. Къде се намирах? Скоро щях да разбера. Изведнъж ярка светлина ме заслепи и все едно ме удари в очите. Примижах. Мозъкът ми като че се сви и стана на стафида. Не можех да разбера дали мъжете изведнъж ме пуснаха, но паднах на колене. Стоях така и чувах рева на някаква тълпа. Прихлупих се, за да огранича светлината и шума. Къде се намирах? Поне това можех да кажа сега. Всъщност от това, което бях разбрал и Доколкото бях успял да се ориентирам, през цялото време съм бил държан в някое От подземията на стадиона. Това беше съвсем близо до палестрите. Някога, в гладиаторските борби, участие вземали роби. Те били пускани в борбите, за да бъдат разкъсани от хищни зверове или посечени от оръжията на опитни гладиатори. Тези роби сигурно са били държани в някакви помещения на стадиона, преди да бъдат пуснати на арената. Аз вероятно бях затворен именно в такова помещение. Чак сега осъзнах къде съм лежал и като че нещата около мен се наредиха. През цялото време съм бил толкова близо до палестрите и до арената - символ на свободата. Сега бях сигурен, че съм се захлупил точно върху тази арена. Стоях така и се опитвах да огранича светлината, която достигаше до очите ми. Шумът ме накара да потреперя. Ето защо мъжът със свинската зурла бе дошъл снощи. Той е знаел, че днес ще излизам на арената, затова е била и повечето храна - да имаме сили и днес да се изправим един срещу друг. Дали и моите противници са били държани в толкова тежки условия? Ако не беше така, това щеше да предизвести края на битките.