Исках да се изправя и да погледна стадиона, пък макар и за последен път. Това място беше символ. Като дете, омагьосан бях слушал разказите на моя учител багатур-багаина Баяр за гладиаторските арени. Неведнъж бях заспивал с мечтата как някой път като побеждаващ гладиатор ще се изправя на подобна арена, как ще побеждавам всеки, който се изправи пред мен, как ще накарам всички плебеи да шепнат името на България и на българските воини...
Това бях мечтал. Действителността беше различна. Ето ме тук, във Филипопол, на последната арена за гладиатори, треперещ от слабост, нямащ сила да се изправя и да погледна хората в очите, слаб, изнурен, неможещ да победи никого, биещ се под чуждо име и представящ се за човек от друг народ. Нито едно от нещата, за които бях мечтал, не беше такова, каквото си представях в детските ми фантазии. Ето ме тук и какво? Сега всичко около мен ми се струваше кошмар. Дали не можеше да отворя очи и да се окажа там, в степта? Отново да бъда малко момче, което Баяр ще нахока, че спи до късно. Исках да бъде така. Дали не беше така? Дали това, че не мога да отворя очи, не означаваше точно това? За миг, само за миг си представих колко ще е хубаво, ако беше така. И какво, ако е така? - казах си аз. - Как какво? - възмутих се сам на себе си. - Това ще означава, че съм свободен, млад, че България я има, че има по-силни воини от мен, които ще се грижат за нашия народ. Те ще воюват за свободата. Бих ли съжалявал за нещо? - запитах сам себе си. - Какво бих променил, за да не стигам до тук?
После започнах да си спомням Тибет, Орест, манастирчето, после саракта и Баян, после Индия, Персия, Египет и Бероес. Нищо не исках да променя. Аз бях следвал мисията си, някаква много по-силна идея ме бе водила по Пътя ми. Тя беше по-силна от мен и дори от собствения ми инстинкт за оцеляване. Всъщност аз не съжалявах за нито един миг, за нито една глътка въздух, нищо не можех, а и не исках да променя. Това, че си спомних толкова добре пътуването си досега, ме притесни. Това означаваше, че всичко, което се беше случило, не е плод на сън или на трескавото ми детско въображение. Кой бях аз? Къде се намирах? Кое беше сън? Отворих очи. Светлината ме накара да се свия като бито псе. Изревах. Болката беше толкова силна. Опитах се да задържа очите си отворени. Трябваше да започна да виждам!
Изправих глава. Опитах се да огледам хората и трибуните на стадиона. Въпреки болката, с усилие задържах клепачите си отворени. Изведнъж започнах да виждам. Сега хората не изглеждаха толкова весели и шарени, както преди. Повечето от тях бяха облечени в черни дрехи. Те бяха мрачни, сериозни и навъсени, с някаква фанатична решителност в погледа. Те искаха нашата смърт. Когато ме видяха да се оглеждам, започнаха да викат срещу мен, когато обаче насочех погледа си към тях, някак виновно и гузно се свиваха. Аз се изправих. Не знаех как изглеждам, но си представях как може да е, след дните прекарани в плен. Въпреки това, Доколкото ми бе възможно, се опитах да се изправя. Знаех, че тези хора искат смъртта ми. Аз бях тук, пътят ми, мисията ми ме бяха довели до тук. Трябваше с гордост да приема всичко, което Тангра ми бе отредил, трябваше да понеса и да платя цената на всичките си избори. Аз бях мечтал да стана най-великият воин в целия свят, да бъда владетел, който има народ и властва над останалите народи; легендата за Александър ме беше вдъхновявала, бях пожелал да опозная и изследвам Бог. Бях поискал да бъда най-умният човек в света. Всички тези мои желания ме бяха довели до тук. Сега исках ли да ме няма, да не съм тук? Ако можех да проведа живота си по друг начин, щях ли да го направя? Не! Аз затова бях Авитохол, защото всичко, което сега предстоеше да ми се случи, сам бях пожелал и бях предизвикал. Аз бях воин, аз бях Авитохол, ето ме сега тук. Тази тълпа, която не ме познаваше, искаше смъртта ми. Всичко показваше, че съвсем скоро нямаше да съм сред живите. Дори и да е така, щях да продължа да следвам изборите си докрай, щях да изпия чашата си до дъно. Аз бях воин и щях да покажа на тези хора как умира един български воин, без съжаление, без страх, без сянка на малодушие. Аз бях горд от това, което съм, и не съжалявах за нищо, щях да посрещна смъртта с гордост и достойнство. Изправих се. Главата ми се клатеше от немощ, но аз се опитвах да я спра. Очите ми вече различаваха отделните хора. Бавно се завъртях и огледах тълпата. Стоях така. Към мен се приближи мъжът с глиганската муцуна. Не знаех дали той не беше един от хората, които ме бяха влачили из подземията, за да ме довлекат до тук. Мъжът носеше в ръцете си доспехите на Фиробс. Толкова добре познавах кнемидата, тракийския шлем и останалите части на снаряжението трак на Фиробс. Много добре си спомнях, че аз лично бях поставил това въоръжение под леглото си в имението на Татул. С лек поклон поех всичко, което мъжът ми поднесе. Не се поклоних на християнина-параболан, а на доспехите. В тях беше заложен духът на мъртвия ми учител. Бавно започнах да пристягам ремъците и да надявам на себе си броните на трака. Не бързах, защото едва имах сили да стоя на краката си.