- Искам ризницата си! - казах на мъжа. Той се обърна и отиде нанякъде.
По някое време тълпата избухна в бурни възгласи. Нещо ставаше. Отклоних вниманието си от това да надявам острата си кнемида и погледнах към мястото, откъдето ме бяха довлекли параболаните. Сега те влачеха някого другиго. Моят противник! Сърцето ми трепна. Опитах се да разбера кой беше той. Неговата глава обаче също бе клюмнала надолу и не можех да го разпозная. Очите ми още не виждаха добре и светлината ме караше да примижавам и да бърша бликащите от тях сълзи. Отново се замислих за противниците си. Кой беше мъжът? Кой решаваше срещу кого ще се изправи всеки гладиатор? Дали мъжът не беше Пинас?
С кого беше по-добре да се бия, с приятел или с враг? Имах ли въобще възможност да се изправя срещу когото и да е?
Човекът беше хвърлен върху пясъка на арената и се гърчеше там. Той не беше в по-добро състояние от мен. Имах някакво предимство пред него, защото бях изведен по-рано.
Мъжът със свинското лице се появи и ми подаде моята персийска ризница. След това застана до мен и ме наблюдаваше.
- Къде са мечовете ми? - прошепнах аз. Бях разбрал, че ако въобще имах шанс отново да хвана мечовете си в ръце, той беше в този момент. - Искам си мечовете! И двата!
След това облякох ризницата и стегнах всички доспехи. Бях готов за битка. Така изправен, в пълно бойно снаряжение, престанах да бъда онова подобие на човек. Отново бях воин на Тангра и ученик на Баяр и Фиробс.
Мъжът се скри и след доста време довлачи бойния ми български колан, на него висяха двата най-ценни меча в света. Те отново бяха тук. Параболанът въобще не осъзнаваше какво носи. Той ми подаде колана, а аз се поклоних. Това беше знак! Поличба! Бог отново обръщаше взор към мен. Не можех да тълкувам случващото се по друг начин. Мечовете отново бяха в ръцете ми. Хванах ги и ги извадих. Вдигнах ги. Те дори не бяха вадени от каниите. Бях щастлив. Прибрах мечовете и препасах колана. Торбичката с подковите, недокосвана, също висеше там. Закачих чашата до тях. Всички най-важни неща бяха с мен. През дрехата си опипах кожената торбичка със земята от саракта и медальона. Те все още бяха с мен. Християните дори не се бяха сетили да ме проверят. Ако го бяха направили, сигурно вече никога нямаше да видя златния си медальон. Сега ми липсваха само приятелите и конете и можех да мисля за бягство. Дали пак щях да имам възможност да яздя някой от конете си на свобода? Щях ли да се измъкна от тази каша тук? Щях ли да съм жив тази вечер? Сега най-важна бе предстоящата битка. Извадих няколко пъти мечовете. Аз бях облечен като трак ди махейрос и се чувствах добре.
Кой беше мъжът в прахта? Гледах натам. В този момент гласът заговори:
- Наши гости са генералите Аспар и Маркиан, които днес минават от тук. Те водят безстрашната армия на Негово величество Теодосий II на запад, към славна победа срещу ордите на самозванеца Йоан и Флавий Аеций, заели престола на братовчед му, западноримския император Валентиниан.
Стадионът избухна в бурни възклицания. Гласът на човека не достигаше до мен. Чувах, че говореше нещо, но не разбирах какво, а и не ме интересуваше. Аз гледах към мърдащата купчина плът, каквато представляваше моят противник. „Глиганската глава” тъкмо носеше към него въоръжението и доспехите на секутор. Ето, поне нещо бях разбрал, първата ми среща като гладиатор щеше да бъде срещу секутор. Поне това знаех. Пинас, Пинас беше секутор! - това беше втората ми мисъл. Можеше ли да се изправим един срещу друг още в първата среща? Защо не?