Осъзнах, че ако двамата с Пинас сме се намирали в еднакво тежки условия, аз ще имам предимство, защото съм с по-леко въоръжение. Ако Пинас беше толкова изтощен като мен, щеше да се почувства още по-зле, когато постави върху себе си тежките доспехи на секутор. Те щяха да го изморят много и да го забавят. Това може би щеше да бъде единственият случай, при който секутор да бъде в по-неизгодна позиция пред трак. Бързият и без това трак, щеше да стане още по-бърз, което щеше да е голямо предимство.
Гласът на говорещия малко по малко се избистри и проби в съзнанието ми.
- Един срещу друг ще се изправят Виктор Скевас Масхарис от Персия и Юксеус от Ефес. Това са едни от последните останали живи гладиатори. В тези няколко дни тук ще се проведат последните гладиаторски битки.
Думите на човека ме поразиха. Вече знаех срещу кого ще се изправя. Съдбата се бе подиграла с мен. Онзи, който лежеше на пясъка, беше приятелят ми Юксеус. Веднъж вече се бях изправял срещу него там, на турнира в Персия, и го бях победил. Всъщност Юксеус беше човекът, който ме бе запознал с гладиаторите, именно той ме запозна с Фиробс. Той беше най-добрият ми приятел сред гладиаторите. Не знаех дали християните знаеха, че двамата сме приятели и нарочно са ни избрали да се бием един срещу друг, или това беше някакво причудливо хрумване на съдбата, която искаше да ни нарани? Стоях и не знаех какво да направя.
- Двамата бойци ще се бият до смърт! - каза дикторът.
Хората избухнаха във възгласи. Чуха се няколко откъслечни гласа, които извикаха името на Юксеус. Своето име не чух. Сега това въобще не ме интересуваше.
Юксеус, подкрепян от „Глиганската глава”, се беше изправил на крака. Той беше по-зле от мен. Виждах слабостта в краката му и как те се огъваха под тежестта на бронята му. Мъжът му помагаше да облече доспехите си. Юксеус, подобно на мен, явно беше държан в тъмно подземие, защото и той се оглеждаше безпомощно и си личеше, че нищо не вижда. Знаех, че ще мине време, докато ме забележи. Питах се дали ефесецът е чул и разбрал, че в първата ни среща ще се изправим един срещу друг? Какво ли ставаше в неговата душа?
Развъртях мечовете и почувствах силен прилив на енергия - орендата. Какво да правя, да се бия ли наистина? Да победя или да загубя? Чувствах се като в капан. Ако се биех и победях Юксеус, това означаваше никога да не си простя. Каква победа щеше да бъде това? Досега не бях видял нищо лошо от ефесчанина. Ако загубех, това означаваше да умра. Кое беше по-добре, да умра или да живея с гузна съвест, убивайки приятел?
Въпреки че мислех за това, когато двамата с Юксеус се изправихме един срещу друг, още нищо не бях решил. Опитвах се да видя очите на секутора, но те бяха скрити зад огромния му шлем. Търсех неговия поглед, за да разбера какво ще правим. Исках прошка от него. Той обаче избягваше погледа ми. Това можеше да означава само едно. Двамата щяхме да се бием и който победеше, щеше да живее. Нима това беше решението на моя приятел?
Битката започна вяло. Личеше си, че на Юксеус му е много трудно. Неговото въоръжение и доспехи бяха по-тежки от моите и виждах усилието, с което той се движеше. Аз не се възползвах от предимството на двата си меча. Когато ди махейрос не атакува бурно, той губи предимството на двата си меча. Знаех това, но не исках да нападам. За себе си все още не бях решил дали исках да победя. Битката вървеше вяло, Юксеус също не правеше кой знае какво, за да ме победи. Той всъщност не предприе нито една атака. Задоволяваше се да парира моите удари, но правеше това без никакво желание. Дали това не беше някаква уловка? Дали нямаше изведнъж да промени темпото на битката и да ме изненада, нанасяйки съкрушителен удар? Дори и да беше така, какво?! Нека победи! Ако ме победи днес, утре ще трябва да се изправи срещу друг приятел. Не бях сигурен, че можех да осея пътя си към това да живея още един ден с труповете на своите другари. В този момент се замислих за Сиджими и Олджибай. Какво ли ставаше с тях? Нима и те щяха да се бият като гладиатори?
В този момент, в който се бях разсеял с тази мисъл, изведнъж Юксеус извика с всичка сила. Той скочи към мен. Значи все пак е било уловка? Всичко беше станало точно така, както го бях очаквал. Инстинктивно замахнах, за да посрещна силния удар на нападащия ме гладиатор. Това стана съвсем естествено.