Тъй като замахът на Юксеус беше широк и зверски, а и викът му ме стресна, аз разтворих още повече своя удар. Трябваше да сблъскаме своите остриета и да бъда равностоен на неговия удар. Не се замислих защо направих това. Това беше воински закон, той сработи в мен подсъзнателно. Тъкмо когато очаквах удара, вместо да продължи движението на своя меч, както беше по всички правила на битката, за моя голяма изненада Юксеус прибра своя меч близо до тялото си. Аз вече бях замахнал. Видях промяната, но беше твърде късно. Всъщност така гладиаторът се обричаше на гибел. Опитах да спра своя удар, но нямах време. Острието ми заседна във врата и ключицата му. Коленете му се подгънаха под тялото му. Извиках. Какво бях направил!? Тичешком се приближих до ефесеца. Опитах се да подхвана раменете му. Не исках той да падне. Трябваше да поправя това, което бях направил. Не исках да убия приятеля си.
- Юксеус! Юксеус! - мълвях аз.
Опитвах се да погледна в очите му. Виждах обаче устните му лилави, от тях се стичаха струйки кръв.
- Виктор... - прошепнаха сухите устни на секутора, - Виктор, има смисъл ти да живееш!
Изведнъж мъжът натежа в ръцете ми. Веднага разбрах, Юксеус беше мъртъв. Нямах сили да държа тялото му и го изпуснах, а то падна тежко на арената и вдигна прах. Аз се свлякох след него. Лежах върху мъртвото тяло на гладиатора и плачех с най-горчивите сълзи на света. Сега осъзнах всичко. Юксеус се бе пожертвал заради мен. Той беше решил, че е по-добре аз да живея, затова бе избягвал погледа ми. Той ме беше излъгал. Засрамих се, че до последно бях подозирал този добър човек, че може да иска да живее за моя сметка.
Заслужавах ли да живея вместо Юксеус? В този момент знаех, че съм много по-дребнав, страхлив и недостоен от него. Плачех и не чувах нищо около себе си.
Лежах, проснат над мъртвото тяло на своя другар, и бях загубил представа за това къде се намирам и какво се случваше около мен. Сълзите ми течаха и се сливаха с кръвта на Юксеус. Виждах почти обезглавеното му тяло. Исках с любовта си да го върна сред живите, да поправя стореното от мен. Проклинах Бог за това, което ми бе изпратил като изпитание. Това беше нечовешко. Нямах никакъв избор, не можех да направя каквото и да е. Душата ми бе умряла в този момент.Аз бях жив, но вече нямах сила да изпитам каквото и да е. Сълзите пресъхнаха в горещите ми очи.
Исках да премина в света на душите и като шаман да спра отиващата си душа на гладиатора, но не можех. Не знам дали от глада, или от това, че не бях чист, но не успях да отделя душата от тялото си. Така и не се простих с приятеля си по начин, който желаех.
Трябваше да мине време, преди да осъзная, че не съм на арената. Тресеше ме. Цялото ми тяло трепереше неудържимо. Отново бях в подземието. Не помнех кога ме бяха довлекли тук. Бях облечен в доспехите на Фиробс, само мечовете не бяха в ръцете ми. Обърнах се. Този път мракът ми донесе облекчение, той подейства като мехлем за очите ми. Сетих се за Юксеус, исках да заплача, но не можех. Така лежах още дълго време. Какво беше станало? Сигурно бях загубил съзнание на арената, там, върху мъртвото тяло на приятеля си. Не си спомнях как се бях озовал тук. Какво щях да правя? Дали утре нямаше да ми се наложи да се изправя срещу Сиджими или Олджибай? Юксеус беше загубил своя живот, за да живея аз, бях му благодарен, но какво трябваше да правя занапред?
Лежах и мислех. Мислите ми бяха трескави, те се смесваха с видения. Глад и жажда не чувствах. На няколко пъти се опитах да сваля доспехите си, но нямах сили за това. Колко много исках сега Теодора да беше при мен, да си поговоря с някого, да ми помогне със съвет.
После лежах и се опитвах да разбера дали навън вече беше нощ, или още беше ден и гладиаторските битки продължаваха. Какво ли ставаше сега на арената? Кои ли мъже се изправяха един срещу друг?
Скоро отново дочух шум.
- Жив ли си? - гласът беше на „Глиганската глава”.
- Жив съм! - казах аз.
- Дошъл съм да те питам. Искаш ли да,гледаш останалите гладиаторски битки за деня, или ще си останеш тук?
- Навън ден ли е още? - попитах аз.
- Ден е. Следобед. След твоята битка се наложи да прекъснем. Този Юксеус имал много приятели, те се разбунтуваха, наложи се да ги озаптим. Така за цял предиобед се проведе само вашата битка. Сега ще се проведат още няколко, ако искаш, можеш да ги гледаш, ако не, ще си останеш тук.
- Изведете ме! Изведете ме! - извиках аз. Каквото и да се случеше, исках да бъда извън това мрачно подземие. Мъжете ме подхванаха и ми помогнаха да се изправя. След това ме оставиха да вървя сам. Отново минахме из всичките коридори. Бях се заблудил. Мислех, че е минал цял ден, а се бе оказало, че предстоят още битки. Нещо беше станало и то беше наложило прекъсване на битките.