Всички тези въпроси ме караха да не разбирам това, което ставаше пред мен на арената. От известно време наблюдавах Пинас и бях забравил да гледам Елифс. Дали лекият гладиатор не се бе изправил вече и нямаше да изненада вдигналия оръжието си Пинас? Огледах се. За моя голяма изненада Елифс не беше станал. Той все така лежеше по очи върху пясъка. От одеве мъжът не беше помръднал. Дали се беше ударил?
Публиката крещеше името на лекия гладиатор, явно да му подскаже да стане и да продължи битката. Пинас обаче пусна своя тежък галски щит и вдигна двете си ръце. След това смъкна шлема си. Лицето му беше насочено към мен. Виждах грозните белези по обезобразеното му лице. Сега то ми се струваше още по-грозно. Лицето му бе червено, все едно бе варено, а белезите му бяха станали лилави. Изрод. Това лице беше изродско. Защо Елифс не продължаваше битката?
За да избегна погледа на Пинас, насочих вниманието си към ремъците, които пристягаха бронята му. Виждах грубите ремъци, които се бяха впили в яките мускули отдолу. Гърдите му - обли и широки, здравите ръце и кривата сика. Пинас беше олицетворение на гладиатор. Гледах го на фона на стадиона. От одеве Пинас бе обърнал взор към небето. Там той се молеше на своите богове. Не беше ли Тангра неговият бог, без, разбира се, той да знае това? Не правеше ли самият Тангра толкова добър боец от Пинас? Нямаше ли Тангра да направи така, че двамата с Пинас да се изправим един срещу друг? Може би. Никой не беше казал, че ние, българите, имахме единствено право над Тангра. Може би и други народи, и други воини си бяха проправили път към сърцето на Бог. Пинас със сигурност беше един от тях. Той беше воин, цял живот беше живял като такъв и щеше да умре като такъв. Дали това щеше да стане от моята ръка? Проследих погледа на Пинас и насочих взор нагоре, към синьото тракийско небе. Дали Тангра се намираше и тук, над Филипопол, в това небе? Можеше ли нашият бог да бъде толкова далеч от степта? С какво това небе беше по-различно от нашето?
Скоро си отговорих на тези въпроси. Бях сигурен, че това беше най-красивото небе, което някога бях виждал. Тук небето бе изключително светло и чисто. Тангра се намираше над мен и над Пинас. И дори Пинас да не знаеше за него, в този момент му се молеше. Молех се и аз. Моята молитва като че се закачи за тази на Пинас и аз видях неговата чистота и целеустременост. Гладиаторът не се молеше и не просеше за себе си, дори не благодареше, че е победил и че е по-силен. Пинас насищаше мига, той го изпълваше, беше забравил битката и това, че беше победил, той не мислеше за това, че утре пак ще трябва да се изправи в битка, за да продължи да живее. Не! Пинас насищаше настоящето. Като гладиатор, той се беше научил да живее без минало и без гузна съвест. Всеки гладиатор, за да продължи да живее със себе си, трябваше непрекъснато да изчиства миналото си. Там, в миналото, бяха хората, убити от него. За всеки нормален човек би било непосилно да живее с мисълта за това колко много смърт, нещастие и мъка е предизвикал. Гладиаторите се учеха да живеят с това. Те изчистваха миналото си и приемаха това, че за да живеят, трябва да убиват. И всеки гладиатор трябваше да е готов за това, преди още да е излязъл на арената.
Гладиаторите не се замисляха за бъдещето. Тяхното бъдеще бе свързано само с това да убиват или да бъдат убити. Ето защо това, което правеше Пинас, беше да се отдаде на мига, на настоящето. Всички останали хора живеят със спомените си, те са привързани към своето минало. Те мечтаят и искат утре да направят това или онова. Обикновените хора са винаги разчекнати между тези двете. Те никога не са в настоящето. Настоящето не се харесва на обикновените хора. Те не го усещат, не могат да го отделят. Всеки следващ миг за тях, както е бъдеще, изведнъж става минало. Обикновените хора се молят в бъдещето и миналото. Гладиаторите напротив. Само те живееха и можеха да познаят настоящето. Гледах към небето и разбирах толкова добре всичко това. Дори не знаех дали Пинас осъзнаваше това, но за мен то бе толкова очевидно.
Най-накрая Пинас свали ръце. Той се обърна и бавно тръгна към изхода на арената. Хората го наблюдаваха смаяни. Всички ние бяхме очаквали битката да продължи, но Елифс все така продължаваше да лежи по очи върху пясъка. Какво ставаше? „Глиганската глава” разтревожен излезе на арената. Той се движеше странно, ту се извръщаше в едната посока, спираше, оглеждаше се все едно подушваше въздуха, след това тръгваше в другата посока и отново внезапно спираше. Мъжът не само приличаше на свиня, той и се движеше като такава. Може би бяха прави хората от степта, които твърдяха, че всеки род и народ има животно, от което произлиза. Животното на този мъж явно беше свинята. Може би беше по-редно да го наричам Докс, както се наричаше свинята на български или пък „Глигана” или „Свинята”. Когато Пинас наближи, „Глиганът” го заобиколи отдалеч. Виждаше се страхът, изписан в свинските му очички. Пинас не се впечатли от мъжа, той се оттегляше и не обръщаше внимание на някакви си незначителни хора. Мразех този мъж, притеснявах се от него, но в този момент не можех да не му се възхитя. Той наистина олицетворяваше всичко най-ценно за гладиаторите. Той беше последният гладиатор. Християните щяха да направят така, че след тези няколко дни да няма гладиатори. Това бяха последните дни на гладиаторите. Аз бях попаднал тук случайно. Аз не се смятах за гладиатор, макар Фиробс да ме бе научил на толкова много неща. Аз бях българин и степен воин. Между нас с Пинас имаше много общо. Аз бях останал последният български воин. Под небето Тангра беше оставил само мен. Пинас пък беше последният гладиатор. Виждах достойнството, с което той приемаше неминуемия край на гладиаторите. Той щеше да загине с чест, така както бе живял. Той приемаше своята участ. Това беше разговор между него и Бог. Пинас не забелязваше християните, за изпитанията и това, което се случваше, гладиаторът не обвиняваше християните. Според него това беше изпитание, изпратено от небето. Той осъзнаваше неминуемата гибел на гладиаторите, Бог беше пожелал това. Пинас сигурно би могъл да се отрече от гладиаторството, от Бог и да приеме християнството, бях сигурен, че „Глиганът” и пред него бе крещял да се покае. Пинас обаче нямаше да направи това. Той беше живял с чест и достойнство и така щеше да умре, без да се отрече от нито един изживян миг. Пинас беше длъжен да направи това и от уважение към всичките си приятели и хора, които беше убил. Неговите гърди, неговата душа бяха храм, в който душите на убитите от него се молеха. Ако той се откажеше от своя Път, от своя живот, това означаваше да се отрече от всичко, което беше вършил. Така смъртта на хората, които бе победил, щеше да се окаже излишна и техните души никога нямаше да намерят покой. Пинас осъзнаваше това и го излъчваше с всеки свой жест и с поведението си.