„Глиганът” се доближи до лежащия на земята Елифс. Той го побутна и го обърна. Стадионът въздъхна шумно, не от съчувствие, а от изненада. Елифс лежеше, а главата му беше странно, някак противоестествено извърната встрани. На гърлото му зееше грозна рана, от която бликаше гъста кръв. Там на пясъка, където допреди малко беше лежал, се бе образувала локва от нея. Ето защо Пинас не бе продължил битката. Още в скока, с някаква нечовешка бързина, той беше успял да пререже гърлото на Елифс и това бе останало незабелязано от целия стадион. Пинас беше направил това със сиката, която сечеше и режеше много добре, защото острието й беше прегънато напред. Прорезите с нея бяха много дълбоки и зловещи. Кога точно беше успял да направи това, не можех да кажа. Аз не бях видял това движение. Като наблюдавах реакциите на хората, те също не бяха разбрали кога Пинас бе убил скочилия срещу него Елифс.
За пореден път изпитах възхищение пред качествата на Пинас. В същото време се притесних. Знаех колко ме мрази той и че иска да ме убие. „Дано някак пътищата ни се разминат!” - това си пожелах, макар да знаех, че нямаше как да се случи.
Все още мислех за Пинас, а чувствата ми бяха смесени, от страх и омраза до уважение и възхищение, когато чух, че на арената ще излезе Олджибай. Загледах се натам. Скоро на арената наистина излязоха двама мъже. Единият беше Олджибай. Веднага познах моя пазач и приятел. Колко много неща бяхме преживели заедно. Той беше Хесер хан, поне така беше набеден. Всъщност вътре в себе си аз знаех, че този, когото тибетците наричат Хесер хан, или Буда Майтрея, съм аз. Това показваха всички знаци. Олджибай не беше облечен в гладиаторска броня, а излезе така, както си ходеше и беше въоръжен. Неговата къса сабя беше дълга колкото една махейра. Сега, като гледах монголеца, получих отговор на въпроса си. И Сиджими, и Олджибай щяха да участват в битките. Макар да не бяха гладиатори, те бяха чужденци и иноверци. Християните бяха решили да се отърват и от тях. Сега беше важно да видя срещу какъв тип гладиатор ще се изправи Олджибай. Ако срещу него излезеше секутор, монголецът щеше да бъде в сериозна опасност. Мъжът отсреща обаче не беше секутор. Той беше лек тип гладиатор. Отдъхнах си. Поне битката щеше да бъде равностойна.
Битката започна. Въпреки ниския си ръст, Олджибай беше твърд боец. Монголците бяха войнствен народ, който живееше в едно изключително сурово място. Те бяха много добри ездачи, но и владееха отлично късите си мечове. Олджибай се биеше с хъс и решителност. Той се възползва от това, че беше по-силен и бърз от мъжа и не след дълго го рани в крака. Виждах кръвта, която бликаше от бедрото на противника на монголеца. Мъжът се опитваше да се брани, но моят верен другар не го атакуваше. Той търпеливо чакаше. Олджибай знаеше, че мъжът малко по малко ще губи силите си и не искаше да го атакува сега, когато беше още силен. Мъжът също осъзна това. Той се мяташе като ранено животно и се опитваше да докопа монголеца. По някое време мъжът отхвърли шлема си. В този момент го видях. Това беше възрастен човек, гладиатор-ветеран. Виждах как силите му го напускат, не стига, че беше ранен, но беше и стар. Защо християните не го бяха оставили да си живее? Защо го бяха извадили на арената? Всичко беше ясно. Мъжът осъзна, че е загубил. Той опита още няколко атаки, при всяка от тях кръвта все по-силно бликаше от бедрото му. Олджибай не правеше нищо, той отбягваше атаката и стоеше надалеч от мъжа. Старият гладиатор беше опасен като ранено животно. Олджибай не нанесе последен, завършващ удара. Той просто отбягваше атаките на възрастния мъж, който скоро се почувства толкова отпаднал, че рухна върху пясъка. Публиката крещеше, че иска Олджибай да нанесе последен удар, с който да сложи край на мъченията на мъжа, но той не го направи.