Старецът лежеше върху пясъка, а силите му го напускаха. Мекият топъл вятър милваше лицето му и караше рядката му, дълга отзад коса да се вее. Той отначало беше облегнат на лакът, но след това се отпусна и тежко падна по гръб на арената. Мъжът умираше бавно, под крясъците на тълпата. Той също насочи мътните си очи към небето. Всеки човек виждаше в небето своите си неща. Молеше ли се старецът? За какво си спомняше? Той вече беше осъзнал, че това е последната му битка, че това са последните му мигове.
Никой от нас не разбра кога точно умря мъжът. Макар пред погледите на толкова много хора, той направи това някак тихо и незабележимо. За миг ветеранът остана насаме под небето и се обърна към своя Бог, към този, който го бе родил.
Олджибай ме търсеше с поглед, най-накрая ме откри. Той ме гледаше и в погледа му виждах радост, че съм жив, но и самообвинение, че е допуснал да бъдем разделени и да сме в положението на роби или на хора, които трябваше да убиват и да участват в такава борба. Знаех, че дребничкият воин не е виновен за нищо, за да го успокоя, се опитах да се усмихна. Не знам доколко успях. Може би на изстрадалото ми лице се появи само някаква гримаса, защото видях как Олджибай се намръщи още по-силно. В този поглед имаше и още нещо. Без да каже нищо, без да трепне дори, Олджибай като че ме успокояваше. Съвсем скоро разбрах това, което той искаше да ми предаде. Осъзнах го бавно. В погледа на монголеца прочетох твърдата решимост, когато един ден се изправи пред мен, да пожертва живота си. Не можех да греша. Тази решимост означаваше точно това. Всъщност това беше на- . правил и Юксеус. Това ме възмути. Нима трябваше да мина през труповете на хора, готови да жертват живота си за мен? Не исках да бъде така. Това не беше честно. И какво? Когато остана последен и бъда убит най-накрая, какво ще бъде удовлетворението ми? Може би беше по-добре да умра по-рано, за да не преживея всичко това и да не вземам тези решения?!
Замислих се. Какво беше по-добре за мен, да се изправя пред Пинас, достойния противник, или срещу приятеля ми Олджибай, който щеше да се жертва заради мен? Юксеус вече се бе пожертвал и се чувствах достатъчно зле от това. Не исках аз да съм виновен за смъртта и на Олджибай, но се притеснявах, че можеше и да не победя Пинас. Разбирах, че бъдещето ми беше мрачно.
След това на арената излезе Сиджими. Вниманието ми отново бе насочено към арената. Битката беше тежка. Сиджими беше ранен в хълбока, но въпреки това успя да победи. Отдъхнах с облекчение, когато видях колко бързо той се учи по време на битката и как се справи с гладиатора. Сиджими наистина беше майстор на оръжията и ученик на Баяр. Виждах неговата сила и умения. Дори ранен, той беше добър воин. Не се учудих, когато победи. Публиката обаче полудя. От хората около мен разбрах, че от всичките гладиатори са останали четирима души. Публиката не приемаше, че двама от тях са степни воини и дори не са гладиатори. Мен ме възприемаха като чужденец, но все пак бях ученик на Фиробс. Хората държаха за Пинас и това беше техният естествен избор.
Тълпата тръгна да се разотива. Те обсъждаха тази или онази битка. За моята битка с Юксеус вече никой не се сещаше. Колко мимолетно беше всичко, което се случваше тук, на арената? Сутринта ние бяхме център на внимание, привечер вече никой не се сещаше за нас.