Тълпата бясно ликуваше. Хората явно бяха очаквали тази битка и сега изразяваха своето удовлетворение от това, което се случваше на арената. Публиката беше щастлива, че двамата ще се изправим един срещу друг. За тези хора Олджибай и Сиджими бяха чужди, тази битка тях не ги интересуваше толкова. Тя беше някак странична, битка между двама варвари.
- Пинас - най-добрият и силен гладиатор, този, който беше страшилище за всички останали гладиатори, победителят в стотици битки, срещу последния и най-млад гладиатор - Виктор Скевас. Битка, която всички ние очакваме с нетърпение. Пинас срещу Виктор. Опитът срещу младостта. Секутор - традицията, срещу най-новия и последен тип гладиатор - трак ди махейрос.
Гласът спря да говори. Той действаше като зехтин на огън - разпалваше. Съжалих, че изглеждах по този начин. Бях мръсен, по прическата ми вече отдавна не можеше да се различи, че съм български воин и тиун. Винаги бях мислил, че ще посрещна смъртта достойно, измит, вчесан с безупречна прическа. Такава беше българската традиция, да се изправиш пред смъртта чист, готов за среща с Тангра. Сведох поглед и го насочих към Пинас. Секуторът се бе навел и беше готов за атака. Развъртях мечовете си. Това бяха най-великолепните оръжия в света. Никога не биваше да забравям това. В едната си ръка, без да знам в коя точно, държах меча изпратен от Бог на земята. Този меч гарантираше на носещия го слава и власт. Продължавах да въртя мечовете. Атакувах внимателно, защото добре помнех как бе завършила последната битка. Този път обаче Пинас не беше толкова пасивен, както срещу Елифс. Сега, той нанасяше тежки удари. Сиката му беше много къса и моите мечове бяха по-добри. Те бяха много по-леки, освен това по-дълги. Спомних си, че предният път Пинас беше сменил сиката си с гладиус, за да може да го кръстоса равнопоставено с двете махейри на Фиробс. Сега обаче той явно не можеше да направи това и срещу моите два дълги меча се изправи със сиката си.
Скоро се опитах да използвам предимствата на оръжията си и типа въоръжение, което имах. Благодарих на Фиробс за това, което бе измислил. Атакувах Пинас с двата си меча. Секуторът се бранеше изключително умело, прецизно и икономично. Той се защитаваше и едва смогваше да ми отвърне. Мина много време. Публиката шумеше. Хората бяха учудени от моите бурни атаки. Те едва ли бяха очаквали да водя битката. Това обаче беше предопределено от типа въоръжение. Двата ми меча ми даваха огромно предимство. Те бяха леки и ми позволяваха да атакувам много бързо. Освен това бяха много по-дълги от сиката и ми помагаха да държа секутора далеч от себе си.
Скоро битката се изравни. След като понесе първоначалния ми натиск, Пинас все така прикрит тръгна напред. Вече отвръщаше на всяка моя атака. Двамата се вкопчихме в сурова битка. По някое време при една моя атака кракът ми се подхлъзна. Пинас беше очаквал точно този миг. Без някакъв замах, той прекара сиката през крака ми. От бедрото ми рукна кръв. Сега разбрах защо сиката бе толкова опасно оръжие. Тя беше направена крива напред, за да може секуторът да сече под щита на своя противник, но в същото време това хищно извито напред острие можеше да реже и сече плътта с най-малко усилие. Всичко това се постигаше благодарение на формата на острието, с която се нанасяха тези големи поражения. На бедрото си видях кръв. Пинас ме беше ранил без никакво усилие. Не чувствах болка и слабост. Продължих с атаките. Атакувах така, все едно ми бе за последно. Исках да не позволя на Пинас да си мисли, че съм наранен. Ако секуторът решеше, че съм слаб, щеше да ме атакува с такава ярост, че щеше да ме победи веднага. Затова насочих всичко в атаката. Атакувах дори малко безразсъдно, което можеше да ми коства живота. В един момент толкова се увлякох, че спрях да мисля за защитата си. Дори да умра, поне щях да го направя в битка и то като атакувах.
Битката продължаваше, както ми се струваше, безкрайно дълго. Предимство имах ту аз, ту Пинас. Шумът от тълпата ставаше все по-силен. Накрая хората крещяха от възторг. Чувах викове, че тази битка е най-великата, която някога се е провеждала въобще. Аз участвах в нея, но не се главозамайвах. През цялото време си давах сметка, че за това трябваше да съм благодарен на Фиробс. Той беше измислил трак ди махейрос. Осъзнавах, че ако бях въоръжен само с един меч, отдавна вече щях да съм сред мъртвите. Пинас беше много бърз, на няколко пъти обаче успях да го изпреваря. Виждах изненадата, която се появи в неговите очи.
После се сетих, че освен двата меча, мога да използвам още едно оръжие, то ми беше осигурено от въоръжението ми. На няколко пъти, както се бяхме вкопчили с оръжията си, се опитах да пробода Пинас с острата като шип кнемида. Секуторът явно очакваше това мое движение и избегна моите атаки с лекота.