Биехме се от толкова много време, че вече не чувах хората, бях загубил представа, че се намирам в стадиона във Филипопол. Светът се беше свил до една точка, която се намираше между мен и Пинас. От одеве за мен нямаше друг свят освен този. Двамата бяхме създали нещо като едно същество. Наистина, битката ни беше на изключително ниво. Пинас беше много добър воин. По някое време обаче той започна да се изморява. Или се измори, или реши да ме остави да се изтощя. Болката в крака ми беше слаба, но кръвта все така се стичаше по бедрото ми. Дали Пинас не беше решил да направи това, което преди него бе сторил Олджибай? Дали той не искаше да умра така безпомощно, както противникът на монголеца? Това ме изпълни с гняв. Нямаше да допусна това. Скочих срещу Пинас. Можеше да загубя, но щях да го направя в битка, с чест. Възмутих се, че Пинас ми бе отредил такава участ. Атакувах го бурно. Нанасях удари с всичката си сила. Удрях и удрях, без да се спирам. Щях да премажа Пинас, ако не можех да го победя по друг начин. Трябваше да направя това сега, когато имах сила. Удрях толкова силно секутора, че той се огъна под тежестта на ударите ми. Тълпата полудя. В този момент видях сиката, която се стрелна към корема ми. Завъртях се за миг. Ударът беше тежък, но ризницата ме предпази. Не знам за кой път вече тя спасяваше живота ми. Ударът се приплъзна по твърдите халкички покрай мен.
Не спрях битката нито за миг, както не спрях и при порязването на бедрото си. Макар да ме болеше хълбокът, продължих да нанасям удари.
Екзалтирана, тълпата крещеше. Не можех да разбера дали те желаеха смъртта ми, или ме подкрепяха. Според мен повечето от тях крещяха просто ей така, водени от общия дух, без да ги интересува кой от нас ще победи и кой ще се прости с живота си. Бях сигурен, че повечето от трибуните симпатизираха на Пинас. Може би някои от тях бяха започнали да викат и за мен, но все пак бях убеден, че повечето крещяха срещу мен. Какво значение обаче можеше да има това сега? Продължавах да удрям и за моя голяма изненада Пинас се огъна. Дали това не беше някаква клопка от страна на опитния секутор? Осъзнах, че можеше да е капан, но вече бях заложил на атаката и не можех да се върна назад. Продължих натиска си. Изведнъж Пинас подгъна крак и коляното му докосна пясъка. Очаквах точно този момент. Скочих и с двата меча нанесох удар отстрани. Хлъзнах двете остриета едно в друго и над стадиона се разнесе звукът на смъртта. Внимавах много да насоча удара правилно под защитената от шлема част на врата. За мой голям късмет уцелих правилното място. Понеже ударът беше с две кръстосани остриета и много силен, отсякох врата на гладиатора. Главата му изхвърча във въздуха и се превъртя. След това така, като си беше с шлема, се удари с тъп звук в мекия пясък на арената. Сам не можех да повярвам на очите си. Бях победил! Бях убил Пинас. Стоях като вцепенен. За да си докажа, че всичко това е истина, се доближих до отсечената глава. С двата меча срязах ремъците и махнах шлема. В този момент погледнах белязаното лице на Пинас. Това наистина беше той. Всъщност аз не се съмнявах, но все пак бях поискал да се уверя.
Тълпата вдигаше такъв шум, че сигурно самият Тангра недоволен бе запушил ушите си.
Отдалечих се от мъртвото тяло на Пинас. Вдигнах поглед нагоре към небето. Това беше най-спокойното небе, което бях виждал. Там малки пухкави облачета се разхождаха някак лениво. Дали не бях грешал като мислех, че Бог следи моята битка? Дали Бог в момента не беше зает със съвсем друго нещо?
- Ооо, Тангра!!! - извиках аз, но виковете на стадиона бяха толкова силни, че нищо не се чуваше. Не с думите си обаче аз призовавах своя бог, а със сърцето си.
Изведнъж гласовете на тълпата заглъхнаха. Около мен ставаше нещо. Сведох поглед. Тогава видях двама души, които слизаха на арената. Мъжете се приближаваха към мен. Гледах към тях, но не можех да ги различа. Кои бяха те? Параболани ли бяха? Как така самото им присъствие озапти тълпата? Явно бяха някакви много влиятелни личности. Дали не бяха епископът на Филипопол Валент и патриархът на Александрия Кирил?
Напрегнах погледа си до краен предел. Когато мъжете се изправиха пред мен, видях, че това бяха двама мои много добри познайници от Константинопол.
Гледах напред и виждах издутите гърди на Маркиан. Колко пъти бях заставал пред тези гърди и никога не беше за добро.
- Посланик - каза Аспар, - как така винаги се оказваш забъркан в някакъв скандал?