- Нищо не съм направил! Не съм виновен! - казах аз и се усмихнах на Маркиан. За пръв път се зарадвах на това да видя ромейския генерал.
Изведнъж над тълпата се разнесе силният глас на Аспар.
- Този мъж не е никакъв Виктор Скевас, това е посланикът на персийския шахиншах. Това е Ксеркс. Той е скъп гост на нашия император Негово величество Теодосий II! Мисля, че никой от вас няма да иска на нарани посланика на шахиншах Бахрам!
Това беше последната битка, аз ще- отведа тези мъже. Другите двама са пазачи на негово превъзходителство Ксеркс.
Повече битки няма да има. Пинас наистина беше гладиатор. Вие искахте смъртта на всички гладиатори! Искахте да видите мъртъв последния гладиатор! Ето, в света вече няма живи гладиатори, така че вие постигнахте своето! Какво искате още?
- Искаме смъртта на тези мъже! - извика епископ Валент.
- Защо? - силно извика Аспар и гърдите му се издуха.
- Те са езичници!
- Те няма да умрат. Това, че са езичници, не е достатъчно. Вие искахте да убиете гладиаторите. Пинас беше последният гладиатор. Получихте това, което целяхте. Какво още искате?
Валент замълча. Аспар и Маркиан се бяха обърнали към него и го гледаха заплашително. Тълпата започна да крещи. Те явно си чакаха обещаното зрелище. В този момент обаче на арената се втурнаха няколко десетки легионери. Те заеха правилна бойна фигура и ни защитиха от тълпата. Други войници нахлуха сред трибуните. Стадионът беше изпразнен за нула време.
- Благодаря! - прошепнах аз.
- Нищо - каза Аспар. - Посланик, вие сте много добър воин! Започвам да вярвам на това, което се говори за вас. Убихте Пинас, чието име бе легенда сред гладиаторите, а и из цялата империя. Чух, че преди това сте убил Юксеус, който беше мой приятел.
- И мой - тъжно додадох аз. - Генерал Аспар, може ли да спасите моите спътници, две жени и Бероес!? - Аспар даде нареждане на Маркиан, който взе със себе си няколко воина и тръгнаха към тълпата. Ние стояхме все така в карето, обградени и предпазени от воинските щитове.
Олджибай и Сиджими се приближиха до мен. Прегърнахме се и бурно изразихме своята радост. Тялото на Пинас все така лежеше като прокъсана, никому ненужна дрипа върху пясъка на стадиона. Приближих се до него. Ето как свърши най-добрият, последният гладиатор. Само за миг той бе забравен и с него си отиваше цяла една епоха. След неговата смърт и нахлуването на християнството, светът вече щеше да бъде друг. И все пак нашата битка се бе оказала последната битка на гладиатори в света. Аз бях победил. Можеше да се каже, че бях сложил край на гладиаторите, но в този момент не го чувствах така.
Помолих Сиджими и Олджибай да ми помогнат и заедно отнесохме тялото на секутора от арената. Занесохме го в палестрата на Фиробс и там го погребахме. Не го направихме по християнски, а просто положихме обезглавеното тяло в гроба. Направихме това с неговите доспехи. Така Пинас беше поставен в земята, облечен като секутор, и вечният му дом остана тук, в палестрата, близо до арената. Тук, където той бе живял, щеше да почива и да пребивава във вечността.24 Аспар ни остави да направим това и не ни притесняваше. Скоро ние се върнахме на стадиона. За последен път погледнах това небе и бавно напуснахме стадиона. Тангра за пореден път бе показал своята благосклонност и ни беше спасил. Благодарих на Аспар. Не можех да повярвам, че и този път ще ни се размине.
Воините ни отведоха на юг от града, където бяха разположени легионите на Аспар.
Аспар ме запозна с двамата си сина. Мъжете бяха едри и силни, личеше си, че са наследници на Ардабир. Когато се представиха, те споменаха и името на дядо си. Единият се представи като Ардибур Ардабир, а другият като Патрициол Ардабир или Патрокъл. Мъжете бяха по-млади от мен, но бяха едри и силни, като баща си. Допаднахме си, без да си казваме нещо особено.
След това се събрахме всички хора, които познавах. По някое време към нас се присъединиха и Приск и Теодора, със себе си водеха Лъв - момчето, което бях спасил от рушащото се прорицалище. Флавий Мантан също дойде, за да ни се извини. Благодарих на всички. Прегърнах Таис и Нефертари, които бяха понесли лишения като нас. Бероес трепереше от вълнение. Старият мъж бе понесъл много тежко тъмницата.
Аспар много хареса момчето бес и го поиска от Приск. Библиотекарят не можа да откаже на влиятелния генерал и го подари на главнокомандващия.
По някое време използвах възможността и поговорих насаме с Теодора. Тя отказа да ме придружи. С нас обаче тръгна Орест, той искаше да е по-близо до баща си Татул и склони да дойде с нас. Тримата със Сиджими и Олджибай седяхме и се гледахме. Двамата се прегръщаха и не можеха да повярват какви избори бяха правили само преди ден. Това, че двамата трябваше да се изправят в смъртна схватка един срещу друг, ги беше сближило много. За себе си затвърдих убеждението, че трудностите сплотяват и сближават най-много хората. Всеки от нас трескаво разказваше какво е преживял и мислил и как се е молил да не се падне с някой приятел.