Чувствах се ужасно мръсен. Исках да се изкъпя и да натопя изнуреното си тяло в някоя терма, но най-близката беше тази във Филипопол, а там вече бе невъзможно да се върнем. Войниците стоплиха вода и ни поляха, а ние се изкъпахме. Както ме увери Бероес, който погледна раната ми, в този момент и без това било невъзможно с такава рана да вляза в топлата вода на термата. Бероес прегледа раната и на Сиджими, който беше ранен по-лошо от мен. Всъщност мен кракът почти не ме болеше. Хълбокът ми беше посинял. Ризницата ме беше предпазила от пронизване и смърт, но не и от нараняване. До вечерта цялата ми странична част посиня. Представих си, ако не бях сложил ризницата, как отдавна вече щях да съм мъртъв. Толкова силно ли ме бе ударил Пинас?
След като се измих с топла вода и свалих от себе си мръсотията и миризмата, повиках човека, който се грижеше за косите на войниците в легиона. Той поиска да ме подстриже като римски легионер, защото май само тази прическа можеше да прави. Отказах. Отново се сетих за думите на Баяр, че българската прическа е последният символ на свободата. Тук, толкова далеч от степта и България, все повече оценявах, разбирах и държах на този символ. След това мъжът, направляван от Сиджими и Олджибай, ме избръсна. Той ми остави коса отзад, която монголецът грижливо сплете в тиунска плитка. За миг заприличах на всички войници, които срещах, само плитката ми ме различаваше. След това се изплакнах и се почувствах много по-чист. Олекна ми. Отново бях българин, боил, багатур и тиун. Отново бях човек. Мръсната, чорлава коса ме беше дразнила през цялото време, но сега се бях погрижил за себе си.
В една палатка бяхме настанени да спим цялата група, без жените. Преди да легна, седнах на одъра си, извадих двата меча и се погрижих за тях, като ги почистих внимателно. С тези оръжия бях победил и убил Пинас, бях участвал в много битки и нито веднъж не ме бяха подвели. Вътре в себе си бях сигурен, че Пинас беше много по-добър гладиатор от мен. Само благодарение на оръжията си, на защитната си екипировка и на помощта на Тангра бях успял да го победя. Друго обяснение не можеше да има. Докато чистех блестящите остриета, благодарих на Тангра, че бе отредил точно аз да нося двата меча и с тяхна помощ да браня живота и мисията си. След като ги почистих, внимателно разгледах ризницата. Там, където Пинас бе нанесъл удара със сиката си, халките се бяха смачкали. Колко пъти вече ме бе спасявала тази ризница и всеки път се налагаше да я ремонтирам. Сега обаче не виждах кой можеше да я поправи в легиона. Наистина, легионерите имаха ковач, но той едва ли имаше майсторството да поправи тези халки, които бяха изковани от най-изкусен индийски или персийски майстор.
След това свалих чашата от колана си. Спомних си как тя ме бе спасила от жажда в тъмницата. Сълзи започнаха да се стичат от очите ми, но аз не се притесних от тях. Не можех да повярвам, че само до вчера бях държан като животно в онова подземие и бях изправен пред такъв избор и унижение. Никога досега не се бях чувствал толкова унизен и обиден. Би трябвало много да мразя християните, но в този момент аз не изпитвах такива чувства. Сега ми стана още по-ясно, че всичко това е било изпитание, изпратено от Тангра. Тангра бе изпитал моите сили, воля и вяра. След като ме бе спасил, значи бях издържал това изпитание. Какво ли ми бе отредил сега Бог? Внимателно избърсах сълзите си, а след това измих чашата с топла вода и отново я закачих на колана. След това прегледах и него самия. Той си беше добре. Откачих кожената торбичка от врата си. Извадих земята от саракта и я потрих между пръстите си, това като че ли вля сили в изнуреното ми тяло. На няколко пъти бях мислил да направя това, докато се намирах в подземията, но ме беше страх да не разсипя пръстта и затова не посмях. Сега тази пръст ми замириса на степ, спомних си онази вечер, когато Баяр победи и уби Грот. Отново бях българин. Със себе си носех частица от българската земя, но не от почвата на България, а от духовната България, от саракта. Представих си как препускам на гърба на Аспа из степта. Внимателно, все едно беше злато, прибрах пръстта обратно в торбичката. Пипнах костта като че ли да се уверя, че отново съм цял, че съм себе си. След това хванах медальона и го задържах за миг. Сетих се за Атила. Къде беше сега той? Какво правеше? Вече бях готов за сън.