Не биваше повече да си спомням за подземието, всичко това ме хвърляше в лапите на самосъжалението и отчаянието и започвах да мисля затова, че Тангра е бил несправедлив към мен, като ми е отредил такова свръхчовешко изпитание. Замислях се какво ли ще е следващото изпитание и ще имам сили да се изправя срещу него? Дали цялото това страдание си заслужава и докъде ще ме доведе? Знаех, че сега не биваше да мисля така.
Легнах и се отпуснах, но не можах да заспя. Беше ме страх, че като затворя очи и ги отворя, ще се окажа отново затворен в онова мрачно, миризливо подземие, там сред плъховете и непрогледния мрак и всичко това ще се окаже един приказен сън, който съм сънувал. Всеки път щом се отпуснех и се унесях, мускулите ми рязко се стягаха и аз подскачах. Така всеки път се стрясках и не можех да заспя.
Посрещнах зората с радост и без това не бях спал и като лежах не си почивах, а още повече се изморявах от връхлитащите ме мисли. Опитах се да се изправя, но само изстенах. Хълбокът много ме болеше, а към него се бе присъединила и болката от порязания ми крак. Бероес веднага дойде към мен и каза, че хълбокът ми е само натъртен, но кракът ми е ранен по-дълбоко, отколкото си мислел, и че раната е сериозна.
Въпреки че в легиона основна част бе армията от пехотинци и коне, яздеха само висшите командири или тези, на които им се налагаше. По молба на Бероес, Аспар се съгласи да даде коне на мен и Сиджими. По-късно се оказа, че Орест, Приск и Теодора бяха довели всичките ни коне от вилата на Орест и ние не се нуждаехме от обещаните ни. Това, че не се налага да отделя от конете на легиона, зарадва генерала. Бавно се покатерих върху гърба на Парвати. Въпреки че ми беше приятно да яздя великолепната кобила, кракът и хълбокът продължаваха да ме болят и при всяко тръсване изстенвах. Парвати чуваше това и всеки път се извръщаше да ме погледне. В очите й виждах любов и съчувствие. След това тя като че се опитваше да се движи още по-внимателно.
Така ние поехме с легионите на Аспар и Маркиан на запад. По някое време минахме много близо до тепето Кендрисос и вилата на Орест. Той се сбогува с това място, като дълго се загледа по него. Така напуснахме този град, който бе най-красивият и слънчев в света и в същото време тук бях преживял най-кошмарните дни в своя живот. Движехме се бавно по каменен път, прекаран специално за римските пехотинци. Те бяха много силни и издръжливи войници. Носеха тежко въоръжение и всеки ден изминаваха по 160 стадия (около 30 км.). Яздех Парвати и изпитвах възхищение пред тяхната издръжливост, наблюдавах прасците и краката им, които приличаха на тези на нашите коне. Ето тези крака, сила и решителност бяха поддържали Римската империя повече от седемстотин години на върха. Мъжете бяха от всякакви народи, но имаха един общ дух, който ги обединяваше. Мен ме интересуваше точно този дух. Знаех какъв е духът на българите, бях се опитал да разбера какво обединяваше гвардията на безсмъртните в Персия, а сега исках да проумея това, което през цялото време бе държало Рим на върха. Това за мен беше най-важното. Войниците бяха ведри и се шегуваха помежду си. Ние се чувствахме като отделни от тях. Таис и Нефертари изостанаха назад, след като Аспар им каза нещо. По някое време към мен се приближи нечий кон. Отначало помислих, че това е «конят на някого от тримата - Сиджими, Олджибай или Орест, защото Олджибай и Орест също бяха настояли да яздят своите коне. Сетих се, че трябва да кажа нещо на Сиджими. Обърнах се към него, но там за моя изненада видях исавъра Кодиса. Помнех много добре мъжа с дългата руса коса. Той беше живял дълго време при хуните, а след това с красивата си сестра Керка беше избягал от тях. Много добре си спомнях неговото представяне пред император Теодосий II и сблъсъка му с Маркиан.
- Виктор Скевас - каза Кодиса, - биеш се много добре! Впечатлен съм, че победи Пинас! Всички смятаха, че Пинас ще те победи.
- Аз също си спомням как се изправихте срещу Маркиан - казах аз, а Кодиса се учуди.
Нашият път продължаваше към Сердика. Легионерите изминаваха своите 160 стадия всеки ден, като отначало се движихме из долината, а после навлязохме в планината. Преминахме през прохода Траянови врата и се спуснахме от другата страна на планината. Един ден пред нас се разкри широка равнина в идеален кръг, отвсякъде заградена с планини. Там в единия край на равнината се намираше град Сердика - любимият град на император Константин Велики. Разстоянието от Филипопол до тук изминахме за шест дни. Аспар нареди да спрем и да починем в Сердика. Кракът още ме болеше, но Бероес ми направи превръзка, така че успях да посетя термите на Сердика. На другия ден се чувствах възроден. Топлата вода беше отпуснала напрегнатото ми още от тъмницата тяло. Отново избръснах главата си и вече тиунската ми плитка се открояваше съвсем ясно. По време на пътуването, докато, яздех Парвати, нямах възможност да си почина. Сега тук за пръв път се отпуснах. След два дни отдих продължихме своя поход, като пътят ни водеше все на запад. Скоро достигнахме града-крепост Сигизмундум (днес Белград). Тук за пръв път открих, че кракът вече не ме боли и е възможно да ходя без да куцам. След като излязохме от Сигизмундум, продължихме на запад. Бяхме готови да срещнем армията на самозванеца Йоан и Флавий Аеций във всеки един момент. Продължихме да се движим на юг от голямата река Иструм, по долина, наречена Далмация. На едно място спряхме и разположихме своя стан. Това беше в една долина до една по-малка река, която се вливаше в по-голямата река на север. Лагерът ни беше защитен, все едно тук ще останем по-дълго време.