Използвах времето, за да науча повече за легионите на ромеите. Отидох до Аспар. Те двамата с Маркиан бяха застанали пред палатката на главнокомандващия, зад тях на пост стояха синовете му. Там на широка маса имаше някакви карти, които двамата разглеждаха.
- Посланик Ксеркс, Виктор ли да те наричаме? - попита Аспар и се усмихна.
- Може - казах аз.
- Добре, Виктор, как си, по-добре ли си? - попита ме Аспар.
- Вече съм по-добре! - казах аз.
- Още веднъж искам да ти кажа, че си много добър воин! - каза, усмихвайки се, военачалникът.
- А аз още веднъж да ви благодаря, че ни спасихте! - с благодарност казах аз.
Докато говореше Аспар, при нас дойде Лъв, момчето, което бях спасил от Дионисиевия храм. То беше станало прислужник на Аспар и непрекъснато се навърташе около него. Усмихнах му се. То също се усмихна. Сега то изглеждаше по-добре. Цветът на бузките му се беше върнал и видимо бе напълнял.
Аспар се усмихна, явно осъзна, че гледам Лъв.
- Непрекъснато яде - каза той. - Май сгреших, че го взех, скоро ще ни остави без провизии.
Момчето постави някаква чаша пред мен. Не знам кога Аспар бе успял да му направи знак да направи това, но то явно се учеше бързо. Докато оставяше чашата, се питах дали си спомня кой съм и осъзнава ли, че го бях спасил от явна гибел? Сега обаче нямах време да питам за това. Всъщност бях дошъл до тук, за да помоля Аспар да ми даде някого от неговите офицери, който да ме запознае с дейността на легиона, но вместо това, без сам да знам защо, попитах:
- Генерал Аспар, защо спряхме тук? Скоро ли се очаква сблъсъкът с Йоан и Флавий Аеций?
- Не! Армиите на Йоан и Флавий Аеций са малко по-на север. Основните им легиони наистина са италийските и далмацинските, но те са се изтеглили на север, очакват ни в една теснина между планините и една блатиста равнина близо до град Аквилея. Спряхме тук, защото в момента се намираме най-близо до страната на хуните. От другия бряг на река Иструм започва държавата на Руа. Чакаме хунско пратеничество.
Изтръпнах.
- Какво пратеничество? - попитах премалял аз.
- Негово величество Теодосий II преди години подписа договор с владетеля на хуните и ние се задължихме да плащаме на хуните ежегоден данък, за да ни бранят от север и да живеем в мир. Ние много добре знаем, че Флавий Аеций е живял дълго при хуните и е приятел с мъжете от техния двор. Сега изчакваме пратеничеството на кан Руа, за да си осигурим тила и тогава ще продължим към армията на самозванеца. Чухме, че Аеций е изпратил пратеничество при Руа.
- Маркиан, Ардибур, Патрициол, оставете ни! - каза Аспар и се обърна към гиганта, а след това последователно към синовете си. Като чу това, гърдите на Маркиан се издуха. Не можах да разбера дали беше от възмущение, или просто Маркиан си изглеждаше така. Тримата се обърнаха и ни оставиха сами.
Когато останахме само двамата, Аспар каза:
- Знам, че хуните унищожиха нашия народ. Те избиха българите, но това няма как да е станало без одобрението на Тангра. Мразя хуните и искам да ги разбия, но дори да го направя, Докато съм начело на ромейската армия, нищо няма да постигна с това. Така няма да мога да върна България. Наистина ще отмъстя, но нищо повече от това.
Трябваше да се съглася с Аспар. След това го помолих да ми даде някой командир, който да ме запознае с това каква е ромейската армия. Аспар обеща, че ще го направи. Така се разделихме.
На сутринта при мен дойде Маркиан. Аспар беше изпратил втория човек след себе си, за да ми обърне внимание. Мислено благодарих на този, когото всички смятаха за готски генерал.