- Виктор, искал си да ти разкажа за живота на легионерите? - каза Маркиан и ме изгледа отвисоко.
- Така е - казах аз и се опитах да бъда висок поне колкото него.
- Няма как да разбереш това, без да заживееш като легионер. Искаш ли наистина да разбереш какво е да си римски пехотинец?
Без да се замислям, казах „Да!”
- Последвай ме тогава! - каза Маркиан и се обърна.
Станах внимателно, не забравях, че съвсем скоро бях ранен в крака и последвах генерала. Олджибай също тръгна след мен. Знаех, че монголецът ще ме последва.
По някое време Маркиан се обърна и каза:
- Той винаги ли те следва?
Поклатих глава, а на лицето ми се изписа изражение, което искаше да каже: „Нищо не мога да направя!”. Маркиан се усмихна с груба усмивка и каза:
- Нищо, той ще ти бъде помощник - оптио. С теб ще се обучава и Кодиса, познаваш ли го?
Кимнах, за да покажа, че познавам исавъра.
След това ние отидохме до една палатка, където Маркиан повика Кодиса. Русият исавър скоро се показа още сънен.
- Ставай и тръгвай с нас! - грубо каза гигантът генерал.
Кодиса се появи след миг на входа на палатката. Той бе успял да сплете дългата си руса плитка.
- Първо ще отидем да ви облечем.
Скоро Маркиан ни отведе до една палатка.
- За да разберете какво е римската армия, трябва да усетите какво е да си легионер. За да разберете как се чувства един легионер, трябва да се облечете като него, да участвате в поход, да строите лагер и да живеете като войник. Чак след това ще сте готови да участвате в битка. Нека сега първо ви облечем като легионери!
Тримата влязохме в палатката, а Олджибай остана отвън да пази входа. Маркиан ни подаде по един вързоп, после легионерска броня и други неща. Всеки от нас пое своя вързоп.
- Свалете дрехите си! - каза Маркиан.
Ние с Кодиса свалихме своите дрехи. В последно време ядях много. Вече бях възстановил теглото си отпреди да бъда затворен в подземието, дори бях станал още по-силен и тежък. Виждах възхищението, с което Кодиса ме погледна.
- Много си силен! - каза той.
- Ти също не си слаб! - казах аз. Това беше самата истина. Кодиса имаше силно и гъвкаво тяло. Личеше си, че е човек, изживял големи лишения, и в същото време е много силен и гъвкав.
- Първо трябва да облечете туниката си отдолу. Тя служи да ви топли и да омекотява бронята - като каза това, Маркиан ни посочи кое е туниката, а ние я облякохме. - Над туниката всеки легионер носи кожена дреха с ресни. Тя се казва субармилис. Субармилисът беше обикновена кожена дреха от тънка кожа, по краищата на която имаше ресни. - Тази дреха трябва да предпази тялото ви от вода и влага и в същото време да направи така, че бронята никъде да не се докосва до гола плът. Ако това се случи, ще страдате много. Кожата ви ще се обели и много ще ви боли.
Като се усмихвахме с Кодиса, облякохме кожените дрехи. След това Маркиан ни показа три различни вида брони.
- Тази - каза Маркиан - е офицерска, нарича се лорика скамата, тоест люспеста броня. Всички брони в нашата армия се наричат лорика, защото са кръстени на кожените ремъци, които ги пристягат, тези ремъци се наричат лорум.
Люспестата броня е гъвкава, тя е средно тежка и защитава добре от удари с меч и дори от стрели. За съжаление е много сложна и скъпа за изработване.
Леката броня е тази - като каза това, Маркиан ни посочи една ризница, която беше много подобна на моята персийска ризница. - Това е най-леката броня, нарича се лорика хамата. Нея носят всички центуриони, но посребрена. И ето най-тежката броня, гордостта на легиона. До изготвянето на тази броня се достигнало след стотици години. Те се ковели в Галия.
Маркиан държеше в ръцете си броня от големи метални листове. Те бяха красиво преплетени и свързани с красиви месингови нитове. Бронята беше наистина впечатляваща и лъщеше като сребърна.
- Всички редови легионери носят такива брони. Тази броня се нарича лорика сигментата. Изготвена е от железни пластини и е най-тежката броня. Тя пази от всичко, дори от удар с копие, стрела и от удар с топор или брадва.
Облякох персийската си ризница и върху нея Маркиан и Кодиса ми помогнаха да сложа лорика сигментата. Изведнъж ми стана тежко, но в същото време се почувствах много як. Бронята ме караше да изглеждам така.
Спомних си, как като младеж Баяр ме беше учил да обличам римска броня. Тогава със Сиджими се бяхме упражнявали. Много добре помнех интереса на тюрка към римляните и тяхната армия. За съжаление всичко това се беше случило толкова отдавна, все едно беше в друг живот и не се отнасяше за мен. Споменът за Баяр обаче ме накара да се усмихна. Моят учител сигурно отдавана вече беше мъртъв и тялото му бе изгнило на някое бойно поле, но ето, че аз все още носех топло чувство към него.