Времето беше спомогнало да забравя почти всичко, на което ме беше учил Баяр, и не се налагаше да полагам огромни усилия, за да се правя на глупак и на човек, който нищо не знае за римското въоръжение.
Като ни гледаше, Маркиан се засмя. След това той ни подаде една червена кърпа. Показа ни как да я навием около врата си, за да не ни се обели врата, като сложим шлема. Тази кърпа се наричаше фокал. Шлемът беше много тежък. Той беше голям, подобен на шлемовете на секуторите, наричаше се порт. Само че имаше подвижни набузници, а на тила имаше козирка. Шлемът беше с висок червен гребен. Тъй като и туниката ни беше червена, ние в общи линии бяхме облечени в червено и само бронята ни светеше като сребро.
- Вече заприличахте на легионери - каза Маркиан и ни връчи някакви високи сандали. Бях забелязал,че всички легионери бяха обути с тях. Те бяха кожени, но отдолу имаха метални нитове, с които дрънчаха, когато легионерът ходеше по каменния път.
За да обуя сандалите, които се наричаха калиги, трябваше да седна на земята, след това не успях да се изправя, без чужда помощ. Опитах се да препаша двата меча, но не беше удобно да го направя върху бронята. Така, когато излязох, се наложи да връча двата си меча на Олджибай. Погледнах го под маската. Той се усмихна, но усетих сериозността, с която взе мечовете. Той много добре съзнаваше колко много държа на тях. Маркиан ни повика отново в палатката. Там върху масата бе поставил два гладиуса, всеки от тях закачен на колан.
- Бойният колан сингулум разделя новобранците от истинските легионери. Аз ще ви ги дам в аванс, но направете всичко възможно да не ме карате да съжалявам!
Препасах гладиуса от лявата страна, а от дясната той ни закачи по една кама - пиджио. Освен това Маркиан ни връчи и по едно копие пилум. То беше с дървена дръжка и дълъг железен четиристранен връх. Най-накрая ни даде и по един щит, който беше голям и извит. Докато се опитвахме да се почувстваме удобно, той ни разказа, че този щит нееднократно е спасявал живота на римските войници.
- Той се нарича скутум и е направен от леки и тънки брезови или тополови дъски, кръстосани на три слоя. Отгоре са защитени с дебела волска кожа - каза Маркиан.
Щитът беше боядисан с червена боя, върху която имаше изрисувани четири крила и няколко светкавици. Вече бях забелязал, че всеки легион има различни знаци.
След това Маркиан ни разведе из лагера. Двамата с Кодиса вече не се различавахме от обикновените легионери. Отначало не бях доволен, защото всичко ми тежеше, а шлемът ми пречеше да виждам добре. Маркиан ни заведе извън лагера, където продължаваха строителните работи.
- Първото нещо, което всеки римски воин се научава, е как да носи снаряжението си и да строи лагери. Нашият лагер още не е построен, така че се включете.
Цял следобед ровихме земята с лопати, които легионерите ни дадоха. Работихме наравно с другите. От по-старите легионери разбрахме, че младите легионери дори в мирно време два пъти на ден изграждали бойни лагери. Да се изгради бързо и да се укрепи боен лагер, често можеше да коства живота на легионерите, затова се обръщаше такова внимание на лагера. С Кодиса разбрахме, че около всеки лагер се изравя ров, който се нарича фоса, а от изкопаната пръст се натрупва земен вал - валум, върху който се набиват заострени дебели колове.
Така ние с Кодиса заживяхме като легионери. Двамата работехме за укрепването на лагера. Хранехме се и се упражнявахме с легионерите. Освен обикновената воинска подготовка, Маркиан ни отделяше време, в което ни готвеше за командири. Редовата римска подготовка беше доста сурова: Римските войници правеха физически упражнения, упражнявахме с в битки с дървени гладиуси - рудиуси, които бяха три пъти по-тежки от истинските железни мечове. За мен гладиусът не беше тежко оръжие, но цялото това снаряжение много ми пречеше. Основата на римската армия и легиона беше дисциплината. Тук всяка заповед се изпълняваше точно, без забавяне и замисляне. Аз бях воин и такива отношения ми допадаха много.
С Кодиса бяхме рамо до рамо през цялото време и скоро се сприятелихме. Двамата с него си помагахме, пълзяхме в калта и се подкрепяхме. Скоро към нас се присъедини и Сиджими. Тюркът беше поискал разрешение да се включи към нас. Той беше воин, който обикаляше различни народи и учители и събираше всички знания на воините в едно. Тюркът също беше решил да изучи опита на ромеите. С нежелание към нас се присъединиха Орест и Олджибай. Монголецът се опита да се договори с Маркиан да не се облича като легионер, а да бъде с монголските си леки кожени дрехи, но Маркиан беше непреклонен и така скоро видяхме Олджибай да се задава облечен като легионер. Никога до този момент не бях виждал по-смешно нещо. Всички дрехи на дребничкия монголец му бяха големи. Той изглеждаше много изпаднал, все едно е откраднал дрехите на по-големи батковци. Олджибай се оглеждаше стреснато и се спъваше, защото големият шлем явно падаше върху очите му. Като видях Олджибай, така се разсмях, че паднах на земята. Всички останали също се смееха. Всъщност аз се разсмивах всеки път щом погледът ми попаднеше върху монголеца. Олджибай не беше никак щастлив от това, че му се присмиваме.