- Браво, много добре удряш! Точно така! Сега тук защити така!...
На мен също ми направи впечатление, че Маркиан се отнесе по съвсем различен начин с нас двамата. Най-накрая той спря нашата битка и с твърд гласа каза:
- Сега ще се биете с истински гладиуси.
Кодиса беше като ранено животно. Той се метна към вързопа си и изтегли истинския гладиус. Виждах, че приятелят ми е наранен и не е на себе си. Исках да го успокоя, но не виждах начин как да го направя.
Кодиса беше като полудял. Този ден разбрах, че нараненият в душата си човек е най-силният противник, който можеш да имаш. А нараненият исавър е по-лош противник от всеки друг.
Кодиса се нахвърли върху мен с всичка сила. Той ме нападаше с цел да ме убие. Кодиса беше наистина много добър воин, но яростта не беше добър съветник. На няколко пъти можех да го пронижа, но не го направих. Не исках да се възползвам от неравностойната ситуация, която Маркиан бе създал. Биех се, но само за да остана жив и здрав. Кодиса крещеше, че съчетава в себе си кръвта и хищността на исаврите, бойните умения на хуните и сега се учи в бойните традиции на римляните. Това, което казваше, беше точно така, можех да го видя и без мъжът да ми го казва.
Аз обаче от своя страна бях български воин, бях кръстосвал оръжие с всякакви воини в Индия, в Персия бях излязъл победител, бях победил Юксеус, с което не се гордеех, но бях победил и Пинас, аз бях победил последния гладиатор или бях последният гладиатор. Аз бях ученик на Баяр и Фиробс, бях приятел с Атила и Юксеус.
Битката ставаше все по-свирепа. По някое време Кодиса ме атакува толкова бурно, че и аз се ядосах и отвърнах колкото мога по-силно. Така битката ни още повече се разгорещи. Точно в този момент Маркиан се намеси и ни разтърва. Дълго време ни трябваше, да се успокоим и да разберем, че битката е свършила.
От известно време не знаех къде са Таис, Нефертари и Бероес. Попитах Маркиан. Той ми каза, че след армията ни се движел римският двор. Там били император Валентиниан и неговата майка Гала Плацида. Тримата ни спътници се бяха присъединили към двора, където животът бил по-лек. Това ме успокои.
Често вечер седях пред нашата палатка, гледах към небето и си мислех за всичко това, което се бе случило във Филипопол. Това, че бях жив, беше цяло чудо. Мислех за Пинас. Аз наистина бях участвал в последната гладиаторска битка и бях останал последният гладиатор. Мислех и за това, че бях виновен за разрушаването на Дионисиевото прорицалище. Случайно ли беше всичко това? Бероес ми липсваше. Дали тумир все още се движеше с нас и срещаха ли се тайно с мага? Всички тези въпроси оставаха без отговор. Използвах времето преди да легнем, за да помисля малко, по скоро да си спомня кой съм. Тук, в легиона, се чувствах като част от цялото, като едно малко колелце от голямата машина на легиона. Трябваше ми време да си спомня, че съм човек с мисия, че съм воин, но от друг тип. В степта свободата беше издигната в култ. Тогава не разбирах, че е така, вдишвах свободата като въздуха и смятах, че това е естествено. Сега тук разбирах, че там в степта съм бил истински свободен и щастлив. Явно, за да разбереш и оцениш нещо, трябва да го загубиш.
Нашата подготовка вървеше добре по думите на самия Маркиан. Според него единственото, което ни липсваше, били бойните походи. И една сутрин той дойде и ни нареди да се приготвим за боен поход. Освен всичко останало с нас трябваше да вземем една торба с храна за три дни. В нея имаше жито и всякакви други провизии. Тази торба се наричаше цибария. Дадоха ни съдове за готвене - ваза, манерка. От известно време Маркиан се опитваше да ни накара да пием от водата на легионерите. Първия път, в който бях опитал тази вода, я бях изплюл шумно. Всичко това развесели легионерите около мен. Водата имаше гнусен вкус и беше отвратителна. По-късно разбрах, че за да засища по-добре жаждата, легионерите слагали в нея оцет. Така и не успях да свикна с този вкус. И сега аз, понеже знаех, че са ми сложили оцет във водата, изсипах манерката и си налях прясна сладка вода. Скоро бях готов да тръгвам. Маркиан ни даде по един дълъг прът, който завършваше с нещо като разширен триъгълник. Върху него закрепихме храната, сгънах дебел плащ, какъвто всеки легионер носеше със себе си, особено зимата. Сега не беше зима, но есента вече напредваше. Този плащ легионерите наричаха сатум. На лявото си рамо закрепих щита, а в дясната си ръка стисках копието пилос. Освен това грижливо овързах двата меча в мека кожа и ги сложих при снаряжението си, не исках да се отделям от „Близнаците”. Това приспособление, с което легионерите носеха своя товар, беше много добре измислено. То правеше така, че всичко по нас се балансираше и не ни тежеше толкова, колкото беше тежко всъщност. Тръгнахме на поход. Ние бяхме зачислени към една центурия. Бяхме около сто човека и се движехме с бърз и равен ход. Шегувахме се помежду си. Всъщност легионерите се шегуваха помежду си, а нас приемаха с резерви. Всички тези мъже бяха събрани от най-различни места на империята и бяха виждали какво ли не, затова ни приемаха добре, но още не се бяхме опознали, затова не ни включваха в разговорите си. Освен това всички знаеха, че сме „хора на Маркиан”, а той беше легендарен генерал и за легионерите стоеше наравно с Аспар. Мъжете не знаеха какви сме точно и затова бяха внимателни с нас.