Всеки ден изминавахме нашето разстояние, следвайки конете на Аспар и Маркиан. Всяка сутрин ставахме, закусвахме топла каша и се приготвяхме за тръгване. Ходехме до обяд, когато сядахме да обядваме. Ядяхме бързо, пиехме вода и отново ставахме да ходим. Привечер спирахме, приготвяхме лагер и го укрепвахме. Вечеряхме и лягахме. На другата сутрин ставахме и всичко се повтаряше.
Движехме се на север към великата река Иструм. Научих се, като движа лявата си ръка, да регулирам тежестта да пада по различен начин на рамото ми и да не ми тежи. За съжалени скоро започна да се „обажда” болката в бедрото. Куцах, но нищо не можех да направя. Една вечер при мен дойде Маркиан.
- Виктор, виждам, че куцаш, боли ли те?
- Ще издържа - казах аз.
- Остана още един ден - каза Маркиан и отново се опита да се усмихне.
- Къде отиваме? - попитах аз.
- Това е едно старо келтско селище, казва се Виндабона (днес Виена). Именно тук ще се срещнем с хунската делегация и ще им предадем златото. Искахме това да стане далеч от нашия лагер и съвсем близо до Иструм. Делегацията им вече ни чака. Ти знаеш много езици, посланик, искаш ли да бъдеш преводач при преговорите?
Не исках да бъда преводач, защото това означаваше да съм опасно близо до хунските генерали. В същото време обаче, Откакто ме бяха преследвали, бяха минали доста години, през това време доста се бях променил. Днес приличах толкова много на легионер, че едва ли в мен някой би познал онзи Авитохол от народа на българите. Така обаче, като участвах в делегацията, имах шанс да мярна своя побратим, с когото не се бях виждал от толкова много време. Затова се съгласих. След два дни бяхме във Виндабона. Това беше малък град, той нямаше нищо общо с блясъка на Константинопол или Филипопол и не беше чак толкова добре защитен като Сигизмундум. Виндабона беше по скоро сборище на всякакви хора, дошли да търгуват отвсякъде. Ние построихме лагер извън града. Скоро обаче легионерите бяхме пуснати из града. Зажаднелите за „нормален” живот, римски пехотинци веднага се отдадоха на ядене, пиене и си избраха по една или няколко жени. Ние четиримата стояхме в лагера. По някое време Кодиса каза:
- Искате ли да излезем и ние?
Съгласих се, а Сиджими, Олджибай и Орест ме последваха. Тъкмо се чудех кои оръжия да взема със себе си и се бях надвесил над багажа си, когато Олджибай ми каза нещо. Движейки се назад, се опитах да му отговоря и в този момент се блъснах в някого, който вървеше зад мен. От удара на броните ни с другия легионер се чу страшен шум. Мъжът, който беше много дребен, падна на земята. Той беше с няколко свои приятели. Мъжът се опита да се изправи, но тежестта на бронята му пречеше да направи това. Исках да помогна на клетника, но .в този момент Кодиса се надвеси над него и му подаде ръка. Моят бърз приятел се притече на помощ преди мен и щеше да ми помогне да замаскираме това мое грубо държане. Мъжът обаче отблъсна ръката му. Той сигурно искаше аз да му се извиня и да му подам ръка. Тъкмо се навеждах да направя това, когато Кодиса бурно и кръшно се изсмя зад мен. Не можех да разбера защо исавърът правеше това. Сега трябваше да се извиня на по-стария от мен легионер, но приятелят ми така подигравателно се смееше, че не можех да го сторя. Мъжът бутна грубо и моята подадена ръка.
Възмутен се обърнах към Кодиса. Не можех да разбера защо той се държеше по този начин. Нима искаше да си изпатя? Знаех колко суров и прям характер имат повечето легионери ветерани. Те бяха сурови хора и нямаше да простят унижение от някой по-младши от тях.
Мъжът, все още на земята, беше направил знак на хората, с които беше, да продължат. Аз отново се наведох над него и се опитах да му подам ръка, но тя отново бе отхвърлена. Положението ставаше все по-тежко, а Кодиса все така се смееше.