- Кой си ти? - с дрезгав глас каза мъжът.
- Аз съм Виктор Скевас - отвърнах аз. Реших да кажа двете си имена, за повече авторитет.
- Виктор Скевас, винаги ли си толкова груб? - изрева мъжът.
- Извинявам се! Без да искам! - казах аз.
- Няма какво да ми се извиняваш! Ще се бием!
- Не искам да се бием - казах аз. - Ние ще излизаме до Виндабона.
Мъжът пъргаво скочи на крака. Той извади своя гладиус. В този момент видях, че шумът от всичко, което ставаше между мен и мъжа, бе предизвикал вниманието на Аспар и Маркиан. Те се приближаваха. Мъжът с извадения гладиус ги видя. Аз все още не бях взел решение с кое оръжие да ходя до Виндабона, дали да взема двата меча, или да си остана с гладиуса. Сега мълниеносно взех решение. Извадих двата меча и се обърнах срещу мъжа. Той беше много дребен за легионер. Наистина беше доста по-висок от Олджибай, но не беше висок колкото останалите легионери. От одеве Кодиса вече не се смееше. Мъжът се нахвърли срещу мен. Защитих атаката му с двата си меча. Тежестта на бронята ми ме ограничаваше. Освен това аз имах закачен гладиус и кама на кръста. През цялото време на похода на мен ми беше по-тежко от останалите легионери, защото всички те носеха от тежкия тип броня, а аз под нея носех и персийската си ризница. Това наистина ми тежеше много, но и ме каляваше, така че го бях направил като осъзнат избор. Знаех, че едни ден, ако влезем в битка, ще бъда въоръжен с двете брони, така че исках да свикна с тежестта им.
Двамата с мъжа разменихме няколко удара. Той нямаше много силна ръка, но беше много бърз. Не исках да го нараня, затова почти не го нападах. Наложи се да махна шлема си, защото бях оставил ремъците му разхлабени, поради което той се клатеше на главата ми и ми пречеше да виждам добре. Останах без защита на главата и осъзнах, че това е слабост, но пък така се чувствах много по-добре. Мъжът ме атакуваше с някаква странна бързина. Той беше много бърз, но в същото време не така открит, а някак мек и с преливащи от едно в друго движения. Битката продължаваше вече доста време, когато изведнъж почувствах старата болка в крака. От одеве аз по-скоро отвръщах на атаките със защити. В един момент разбрах какво трябваше да направя. Щях да поваля мъжа и да му се извиня. Само така той можеше да приеме моите думи. Нанесох няколко силни удара. Един от мечовете ми удари в един от металните листове на бронята на мъжа и аз успях със своя ръст и сила да го поваля на замята. Бързо се приближих до него. Разкопчах ремъците на шлема му и го свалих. В този момент пред очите ми се разкри нещо, което ме накара да застина. Под шлема в ръцете ми се изсипа водопад от огнени коси. Мъжът... Всъщност през цялото време срещу мен не е бил мъж, а жена. Ето защо беше толкова ниска.
- Ти?! Ти!? - казах аз и заекнах от изненада.
Жената с огнената коса бързо се изправи на крака. Кодиса не се смееше, но се усмихваше.
- Какво става тук? - изумен се намеси Маркиан. - Какво? Ти?!!
- Сестра ми е решила да ни последва - каза Кодиса. - Още в Константинопол тя каза, че ще ни придружи в бойния поход и го е направила.
- Но императорът й забрани! - възкликна Маркиан.
- На един исавър е много трудно да му забраниш нещо. Ние сме свободни хора.
- Какво ще правим? - изумлението придаваше много смешен вид на Маркиан. Смелият и решителен генерал беше стъписан. Той се обърна към Аспар, който стоеше и гледаше всичко случващо се пред очите му с невъзмутимо изражение.
- Нищо няма да правим - каза главнокомандващият. - Тя ще остане с нас! Иначе ще изглеждаме пълни глупаци!
- Керка! - Кодиса разтвори обятията си и посрещна сестра си.
- Братко! - извика тя и го прегърна.
Така след малко ние шестимата отивахме във Виндабона. Отдавна вече никой не си спомняше, че с Керка се бяхме били. Гледах младата, силна жена и си мислих за това колко сила и решителност трябва да имаш и колко добър воин трябва да си, за да се криеш толкова време сред легионерите. Керка беше много силна и решителна жена, което никак не подхождаше на нейната красота и изящество.
Тази вечер легионерите вилняха из Виндабона, като се вихриха цяла нощ и крещяха по улиците до късно. Ние сигурно бяхме най-спокойната група. Седнахме в една кръчма и поръчахме обилно храна и малко вино, от което пиха Сиджими и Кодиса. Керка беше вързала косата си с фокала, така че да не се разбира, че е жена. Говорехме предимно за легиона. По някое време се усмихнах. Ако останехме така една-две години, щяхме да се превърнем в истински легионери. Сиджими също беше копирал някои думи и това как легионерите ги произнасят гърлено. Може би само Олджибай нямаше да се превърне в легионер. От одеве той мълчеше.