Аз говорех и с трепет наблюдавах Керка с периферното си зрение. Колко красива всъщност беше тя. Не ми харесваше само как изглеждаше, а и това, че е мъжко момиче, че е воин, че се държеше на масата като нас. Това беше Керка, аз я харесвах, но и я уважавах.
В мислите си сравнявах Керка с Теодора, и двете бяха с огненочервени коси, и двете можеха да затворят групата ми, но чак сега си дадох сметка, че всъщност харесвах Керка много повече от Теодора. Аз исках Керка да бъде моя или ако не можеше, се нуждаех поне да бъде близо до мен. Скоро се улових, че наблюдавам Керка с вълнение. Трябваше да кажа на Таис да посвети Керка в жречество. Вече бях сигурен, че ако там при водопада беше тя, а не Теодора, щях да постигна това единение, към което се стремях. Аз исках Керка! Бях влюбен в нея.
Керка ми се струваше като слънце, а образът на Теодора все повече избледняваше в съзнанието ми, като луната. Теодора беше християнка, в нея думите на Пулхерия бяха оставили следа. Тя трябваше да преживява голяма борба, за да бъде с мен. Керка напротив, беше самостоятелна, тя беше воин, беше научена да се бори, да отстоява мнението си, да се чува гласът й.
Наблюдавах жената до мен, а погледът ми ставаше все по-мек.
Тази вечер Виндабона не спеше. След като се нахранихме, се приготвихме да си тръгнем. В кръчмата беше пълно с хора от всякакви народи, но най-много бяха легионерите. Освен нашата маса, имаше поне още три-четири, на които пиеха легионери. Изведнъж вратата на кръчмата се отвори и вътре влязоха няколко мъже. Доколкото успях да видя, навън вече беше нощ. Хората бяха облечени като скити. Всъщност така биха казали ромеите. Аз много добре различих дрехите на мъжете, които влязоха, това бяха хуни, не можех да ги объркам. Наострих сетивата си. Виждах как Кодиса се обърна и също веднага ги разпозна. Той застина като змия, миг преди да нападне. Погледнах и към Керка. Тя беше видяла как се държеше брат й и също бе застанала нащрек. Олджибай и Сиджими също скоро застинаха. Може би единствено ние, нашата маса, обърнахме такова внимание на нововлезлите. Мъжете потърсиха с поглед свободна маса. Свих се. Дали Едекон беше с тях? Жив ли беше омразният хунски генерал? Можеше ли да ме разпознае след толкова години?
Замислих се. Тогава там, в Ктесифон, го бях победил, но нечестно. Може би споменът за онзи позорен момент ме караше да го мразя толкова. Помнех колко много ме мразеше Едекон и с каква ярост ме преследваше. Какво се беше случило тогава? Как беше оживял? Дали като се беше прибрал не беше разобличил Атила? Явно не.
Хуните се насочиха към една празна маса, която услужливият кръчмар беше разчистил веднага. Хуните седнаха и останаха неподвижни на дървените пейки. От много време не бях виждал номадски воини. Наблюдавах тяхното държане и се изпълвах с носталгия и гордост. Толкова добре разбирах всяко нещо, което правеха. Имах чувството, че чета мислите им, виждах надменността в позата на тялото им, в това, че не удостояваха никого от присъстващите дори с поглед. Те смятаха себе си за хора, а останалите бяхме плебеи, тор, земя под нозете им, която най-естествено е да тъпчат. Виждах грубите им, набраздени лица. Знаех, че тези лица всяват ужас във враговете и във всички цивилизовани хора, с които пътищата им се пресичат. Хуните като че осъзнаваха това.
Кръчмарят също беше впечатлен от външния вид на хуните и от поведението им и им обърна специално внимание. Това раздразни останалите хора и особено легионерите. Те вече бяха доста подпийнали и не можеха да повярват, че някакви варвари могат да предизвикат забавянето на дървените халби с вино. Мъжете се разкрещяха на кръчмаря. Хуните продължиха да говорят на мъжа и да поръчват.
Много добре знаех, че всичко това няма да свърши добре. Познавах хуните, а вече бях започнал да разбирам и легионерите. Веднага разбрах, че скоро ще стане напечено. Легионерите имаха самочувствие, че са част от най-силната армия в света. Те бяха носители на Светлина и цивилизация и наричаха всички останали варвари. Хуните смятаха себе си за най-силния народ в света. Чрез последната победа над българите, Тангра им показваше това. Те бяха успели да победят българите и много други народи и бяха обединили всички земи в степта. Знаех, че никой от тези мъже няма да отстъпи. Кръчмата стана като клетка, в която са затворени два лъва, битката беше неминуема и аз осъзнах това далеч преди другите. Всъщност можеше да се каже, че това разбрахме всички ние, които седяхме на тази маса.
Използвах времето, за да огледам мъжете около масата. В този момент го видях. Той беше висок и може би все още приличаше на мен. Сърцето ми трепна. Това беше Атила. Той беше израснал, раменете му бяха станали широки. Виждах своето лице в неговото, но на главата си имаше смешна хунска прическа. По лицето имаше няколко белега. Отново се вгледах в лицето на мъжа, не можеше да има грешка - това беше Атила. Сърцето ми подскачаше всеки път щом го погледнех. Щом това беше Атила, този до него може би беше чичо му Руа. Погледнах мъжа. Той беше много по-млад, отколкото трябваше да бъде владетелят на хуните. Вгледах се внимателно. Скоро проумях. Този до Атила беше неговият по-голям брат - Бледа.