- Какво? - каза той.
- Имало е още някого - каза Маркиан и ние разбрахме, че това е продължение, от някакъв техен, предишен разговор.
- Кой? - попита Аспар.
- Някакъв възрастен мъж, с дълга бяла коса и брада. Беше облечен като римлянин, с бяла тога.
- Констанций - каза Аспар. - Този римски юрист Флавий Аеций е изпратил с мисия при Руа. Не е хубаво, че Хунският владетел го изпраща тук. Това означава, че Аеций и Йоан веднага ще разберат какво сме се разбрали. Освен това пред погледа на Констанций Есла едва ли ще посмее да се договори с нас за нещо в ущърб на Аеций.
Веднага разбрах защо Аспар смяташе така. Всъщност обръщението посланик, с което се обръщаха към мен, не беше съвсем незаслужено. Вече от доста години бях гост на най-големите дворове в света и много добре бях започнал да разбирам от сплетни и политика.
Тази вечер отново се оттеглих встрани от палатката. Избягвах Олджибай. Не бях готов да говоря с него. Не знаех какво да му кажа и обясня. Бях взел един пергаментов лист от най-фина кожа и на него записах своите мисли. От известно време някакви мисли се въртяха в главата ми; сега те някак изкристализираха и аз ги записах. Седях на масата и пишех под свещта. Изведнъж към мен се приближи Керка. След като вече бе разкрита, си беше позволила да разпусне косата си. Кодиса беше взел разрешение Керка да спи в нашата палатка и така тя вече нямаше за какво да се притеснява. Не исках да знам как досега беше крила, че е жена.
- Какво правите, Виктор? - попита ме тя.
- Пиша - просто отвърнах аз.
Тя се усмихна със закачлива усмивка и каза:
- Да не сте влюбен, посланик?
- Да - казах аз, като исках да й подскажа, че имам чувства към нея. Тя обаче не разбра и се разсмя още по-силно и закачливо.
- Коя е избраницата ви?
Не смятах да й отговарям.
- Ще ми прочетете ли?
Никога досега не бях писал нещо мое и не знаех какво точно съм написал. Не можех да разбера какъв беше този мой порив да пиша. Това сигурно идваше от тумир. Спомнях си, че Бероес неведнъж ми бе казвал, че Пътят на Знаещия минава през творчеството и за да бъда човек с мисия, един ден ще започна да пиша. Тогава не бях повярвал, но ето, че сега тук бях изпитал потребност да запиша мислите си.
- Ще ми го прочетете ли? - отново зададе въпроса си Керка. Тя явно смяташе, че се колебая. Аз не се смущавах от това, което бях написал, то не беше любовно и нещо, от което да се изчервя. Притесняваше ме дали е достатъчно ценно и дали нямаше да я накара да прихне в смях. Скоро обаче се реших да го прочета. Вдигнах листа към свещта и бавно зачетох. Сега, като четях, гласът ми прозвуча някак далечен и чужд, като че не беше мой. Отначало се учудих на това, но после се насилих и продължих да чета.
„Болката е най-добрият ти приятел.
Раждаш се с нея,
живееш с нея
и умирате заедно.
Тя е твоят най-добър учител.
Учи те как да обичаш и как да се бориш,
как да прощаваш и как да търпиш,
как да живееш и как да умреш.
Тя е твоят най-голям враг.
Понякога се смее в лицето ти,
предизвиква те,
побеждава те
и ти показва колко си слаб.
Но кой ще си ти без нея?
Човекът, който не знае какво е живот?
Просяк, който не знае какво е борба?
Учен, който не знае каква е цената?
Или воин, който не е срещал смъртта?”
Спрях да чета. Керка остана с все така вперен в нищото поглед. След това, без да каже нищо, без да изрази каквато и да е емоция, тя се върна в палатката. Аз останах озадачен. Хареса ли й? Не знаех. Всъщност какво значение имаше дали й е харесало. Написаното беше такова, каквото беше. То не беше написано да се хареса. Скоро разбрах, че Керка не се бе държала странно, може би аз бях очаквал някаква оценка, която не беше нужна. Последвах Керка, изгасих свещта и също се прибрах в палатката. Тази нощ трябваше да си почина. На другия ден щеше да бъде срещата с хунската делегация. Преди да заспя си спомних как изглеждаше Атила. Бях щастлив, че го видях, след толкова много години. Дали моят побратим, а може би и брат понякога се сещаше за мен? Усмихнах се и се потопих в съня.
На другата сутрин делегацията ни се приготвяше за среща с хуните. Умишлено избягвах Олджибай. Чувствах как монголецът бе охладнял към мен. Той сигурно беше изумен от това, което виждаше и не можеше да разбере какво става. Как така този, който беше смятал за Атила, се бе оказал друг човек? Той сигурно се питаше кой е самозванецът, аз или този Атила, който стоеше до Бледа?!
Хуните бяха построили своя лагер извън Виндабона. Аз щях да служа като преводач. Аспар ме повика при себе си и ми каза, че мога да се облека както си искам и не съм длъжен да обличам легионерската си униформа. Тъй като знаех, че отивам в бърлогата на звяра, настоях да облека пълната си легионерска униформа. Аспар силно се учуди на това мое желание. Той ме погледна озадачено и каза: