- Защо?
Направих му знак, че искам да останем насаме. Той се дръпна настрани и ми показа да го последвам.
- Защо? - пак повтори въпроса си.
- Нали знаеш, че мой учител беше кавканът Баяр. Преди години участвах в битката между българите и хуните - докато говорех, видях как Аспар стисна дръжката на своя гладиус и кокалчетата на ръката му побеляха. Аз продължих: - Аз бях тиун от личната гвардия на кана. Баяр беше велик воин, всички го познаваха, познаваха и мен. Бледа и Атила могат да ме познаят.
- Баяр! Наистина беше велик войн и добър приятел на баща ми! - каза Аспар. - Дори баща ми Ардабир му подари един меч в знак на приятелството им!
- Какъв беше този меч? - попитах аз. - Аз живеех в юртата на багатур-багаина Баяр и познавам всичките му оръжия.
Аспар започна да ми описва меча. Това беше същият онзи меч, който Баяр ми бе подарил, когато бях станал от „магаре” „кон” и бях приет в българския саракт. Извиках от изненада.
- Това беше първият ми меч! - казах аз.
- Къде е? - попита Аспар.
- Загубих го в Тибет - казах аз. В този момент се сетих, че мечът на Баяр и тугът ми бяха отнети от йети, тиуните. Това обаче не можех да кажа на генерала.
- Много бих искал да го имам! Винаги съм мечтал да притежавам меча на баща си! Това е бил неговият първи меч, още когато е живял при българите! Посланик, ти си го държал?!
Спомних си, че нещо такова бях чувал за меча, но ми беше много интересно, защото сега виждах хората, за които някога бях слушал само приказки. Сега разбирах и съжалявах, че мечът не беше с мен. Наистина, „Близнаците” бяха великолепни оръжия, но понякога съжалявах, че бях загубил меча, подарен ми лично от Баяр. Така все едно бях прекъснал връзката с паметта на българите и с моя учител. Сега, като гледах Аспар, осъзнах колко много той желаеше меча на баща си. Бях сигурен, че ако мечът беше в мен, щях да му го дам.
- Ти си бил тиун и си носил меча на моя баща?! - каза Аспар.
Не казах нищо, само кимнах.
- Сложи си и шлем, за да не те разпознае някой - каза той.
Аспар беше наредил да се разпънат няколко огромни палатки на едно равно място близо до нашия лагер. Мястото бе одобрено и от хуните. То беше на разстояние повече от един изстрел с лък от града и от лагера ни. Палатките бяха големи, украсени с рисунки на глави, а пред тях имаше забити няколко хоругви. Нашата група, която се състоеше от около стотина души, се придвижи към мястото на срещата. В групата бяха включени Аспар, неговите синове и Маркиан. Като негови лични пазачи, местата на Ардибур и Патрициол бяха заети от Кодиса и Керка, а до тях стояха Сиджими и Олджибай. Бях сигурен, че монголецът не бди за здравето на Аспар, а през цялото време следи с орлов поглед мен и Атила и иска да разбере какво става. Единствено Сиджими знаеше моята тайна и само той разбираше какво се случваше. Аз, облечен в пълно легионерско облекло, стоях отстрани. Скоро се дочуха бойни тръби. Това бяха тръбачите на легиона. Хунската делегация беше малка. Те бяха пет човека, които вече много добре познавахме.
Бледа и Атила влязоха в палатката, като ходеха един до друг. С това те искаха да покажат, че са равностойни в управлението на хунската държава. След тях вървяха Скот - ковчежникът, и Есла - дипломатът. Най-отзад вървеше този, който Аспар беше нарекъл Констанций. Отначало погледът ми бе привлечен изцяло от Атила. Аз го гледах и исках да му направя знак кой съм. В един момент се сетих, че мога да му покажа знака си, но не виждах възможност да направя това незабележимо. Тази сутрин бях препасал двата меча върху българския си колан, бях закачил и чашата там. Изведнъж ми се стори, че Атила се загледа в колана ми, но в този момент започнаха разговорите и престолонаследникът на хуните се разсея.
- Генерал Аспар - каза Бледа и кимна с глава.
- Бледа - просто отвърна генералът. Аспар говореше така все едно двамата с Бледа се познават много добре. От разговора им обаче разбрах, че това не е съвсем така.
- Не сме се срещали, но съм чувал много за вас.
- И аз за вас. Докато вие бяхте в Тракия, ние бяхме в Персия - като каза това Аспар погледна към Маркиан.
Започнах да разбирам. Хуните бяха унищожили Тракийски диоцез през 422 година. Те бяха успели да направят това, докато византийската армия, предвождана от бащата на Аспар - Ардабир, беше воювала срещу армиите на Бахрам. По това време аз бях генерал в армията на персите. Докато Аспар и Маркиан бяха воювали срещу нас, Атила и хуните ги бяха атакували в гръб. Това всъщност си казваха двамата водачи на делегациите.